Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Само защото предполага, че това ще му помогне.

— Значи не си призна?

— Не. Но в края на краищата е разбрал, че касетите наистина са били подменени. Това означава, че е допуснал огромна грешка, като е твърдял обратното пред кмета. Можем да го обвиним в укриване на доказателствен материал. Току-виж му отнели разрешителното за адвокатска практика. А това би злепоставило фирмата му. Ишигура здраво е загазил и го съзнава.

— Затова ли е толкова хрисим? — попитах аз.

— Да. В Япония, когато оплескаш нещо, е най-добре да си признаеш пред властите, да демонстрираш колко съжаляваш за стореното и да обещаеш, че никога вече няма да постъпваш така. Чиста формалност, но такава е традицията. Обикновено подобно поведение има ефект. Наричат го сумимасен — безкрайни извинения. Японски вариант на нашето „да се оставиш в ръцете на правосъдието“. Най-сигурният начин да измолиш снизхождение. Тъкмо това прави в момента Ишигура.

— Искаш да кажеш, че ни разиграва театър ли? — присви очи Греъм.

— И да, и не. Трудно ми е да го обясня. Прегледайте лентите. Ишигура е донесъл и съответния видеомагнетофон, понеже те са необичаен формат, и е предположил, че не разполагаме с такава техника.

Отворих картонената кутия. Вътре бяха подредени двадесет осеммилиметрови касети, не по-големи от аудиокасети. До тях бе сложен уред с размерите на уокмен — това беше видеомагнетофонът. Към него имаше кабели за свързване с телевизионен монитор.

— Добре, да хвърлим едно око — казах аз.

На първата касета имаше запис от камерата, поставена на четиридесет и шестия етаж, високо горе, в средата на тавана на централното овално помещение. На екрана се виждаше как хората седят зад бюрата или сноват насам-натам — един обикновен работен ден. Извъртяхме тази част от записа на бързи обороти. Постепенно слънчевите лъчи, струящи през прозрачните стени, се плъзнаха по пода, помръкнаха и изчезнаха. Свечери се. Една по една светваха настолните лампи. Темпото, с което се движеха чиновниците, видимо намаля. Започнаха да си разтребват бюрата и да си тръгват. Когато помещението се пообезлюди, забелязахме нещо интересно. Камерата ту проследяваше някого от служителите, ту показваше общ план на етажа. Установихме, че автоматично фокусира и проследява движещи се фигури. Ако няколко души едновременно щъкат в различни посоки, тя не помръдва. Но ако само един човек прекосява обхванатото от нея пространство, камерата го следи.

— Странна система — рече Греъм.

— Навярно е съобразена с изискванията на безопасността — отвърнах аз. — Охраната се интересува повече от самотни крадци, отколкото от тълпи служители.

Помещението на екрана се опразни. Включи се нощното осветление. Изведнъж картината започна да трепти, създавайки оптическата илюзия за стробоскопия.

— Какво й стана на тая касета? Да не са пипали нещо по нея? — усъмни се Греъм, както винаги изпълнен с подозрения спрямо японците.

— Не знам. Почакай! Виж часовника!

На по-отдалечената от наша гледна точка стена бе окачен часовник. Малките му стрелки видимо се движеха от седем и половина към осем часа.

— Я, колко бързо тече времето! — възкликнах аз.

— Да не би тази камера периодично да е правила по някоя моментна снимка, а сега ги гледаме като заснети на нормална скорост?

Кимнах.

— Вероятно, когато не улавя в полезрението си движение, камерата се включва на всеки десет или двайсет секунди, докато…

— Какво стана?

Трептенето бе спряло. Камерата се извъртя надясно. Но на екрана не се виждаше никой. Само празни бюра и тук-там по някоя лампа от нощното осветление, която проблясваше на екрана. Етажът бе безлюден.

— Може би системата е снабдена с детектори, които регистрират движение в по-широк обсег от обектива — рекох аз. — Или пък някой е изключил автоматиката и насочва камерата с ръчно управление. Дежурният от охраната например.

Движението спря. Обективът бе фокусиран върху вратите на асансьорите в дъното вдясно. Бяха потънали в сянка, защото някаква декоративна издатина на тавана закриваше „погледа“ на камерата към тях.

— Голяма тъмница е в оня край! Виждаш ли някого около асансьорите? — попита Греъм.

— Не — отвърнах аз.

Образът ту се размазваше, ту отново се проясняваше.

— Това пък какво е? — зяпна Греъм.

— Автоматичното фокусиране не може да реши върху какво да се съсредоточи. Тази издатина на тавана смущава логическите вериги. Моята видеокамера прави понякога същото. Когато не е ясно кой предмет снимам, картината не е на фокус.