Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Неговият чичо е бил военнопленник в Япония. Изчезнал е безследно в Токио — отвърна Конър. — След войната бащата на Греъм е ходил да го издирва. Изплували са някои доста неприятни подробности. Навярно си чувал, че американски военнослужещи са били използвани от японците за медицински експерименти. Говореше се, че шефовете на лагерите и на лабораториите се забавлявали, като карали подчинените си да ядат дробовете на американците.

— Не знаех това.

— Най-добре ще е всички да забравим онези времена — продължи Конър. — Трябва да загърбим миналото и да гледаме напред. Сегашна Япония е съвършено различна от тогавашната. За какво се беше разпенил Греъм?

— За моята стипендия.

— Ти колко ми спомена, че получаваш за изучаване на японски? Петдесет долара седмично ли? — попита Конър.

— Малко повече.

— Колко?

— Около сто. Пет хиляди и петстотин годишно. Но от тях трябва да си купувам учебници, да покривам транспортните разходи, да плащам на жена, която да гледа детето.

— Значи получаваш пет бона — рече Конър. — И какво от това?

— Греъм твърди, че по този начин ми оказвали влияние. Че ме били купили.

— Е, те несъмнено се опитват да правят това. И действат доста фино.

— И с теб ли?

— Разбира се — отговори Конър и направи пауза. — И често съм приемал. Да ти подарят нещо, за да спечелят благоразположението ти, е обичаен жест за японците. Те го вършат инстинктивно, то им е вродено. Всъщност и при нас е същото. Само че ние каним шефа на вечеря, когато ни предстои повишение. Издебваме момента, в който очакваме да се издигнем в йерархията. А е по-редно да го сториш още в началото на съвместната ви работа. Тогава е израз на добра воля. Японците правят именно това. Когато подаряват нещо много преди да им се наложи да потърсят услугите ти, не го смятат за подкуп. Просто искат да установят добри отношения с теб, преди те да са обременени по какъвто и да било начин.

— И ти го намираш за нормално?

— Такъв е животът.

— Не смяташ ли, че това е корупция?

Конър ме изгледа изпитателно и попита:

— А ти?

Премислих, преди да отговоря.

— Да. Май е корупция.

Той се разсмя.

— Отдъхнах си. Боях се, че в твоя случай японците са си хвърлили парите на вятъра.

— Какво му е смешното?

— Объркването ти, кохай.

— Греъм твърди, че сме във война с тях.

— Виж, тук е прав — отвърна Конър. — Наистина сме във война с Япония. Но да видим какви изненади ще ни поднесе господин Ишигура в поредната битка.

Въпреки че беше два през нощта, в голямата приемна на петия етаж на Централното полицейско управление бе, както винаги, оживено. Детективите се движеха сред пребити проститутки и гърчещи се наркомани, докарани за разпит. В единия ъгъл някакъв мъж с карирано яке крещеше на полицайка, разтворила тефтера си: „Млъкни! Остави ме на мира! Млъкни!“.

Сред цялата тази шумотевица присъствието на Касагуро Ишигура изглеждаше съвършено неуместно. Той седеше, увесил глава, събрал прилежно колене. Синият му раиран костюм го отличаваше от останалите „посетители“. В скута си Ишигура държеше картонена кутия.

Щом ни видя, скочи на крака. Поклони се ниско, с долепени до тялото ръце — проява на особено уважение. Японецът остана няколко секунди в тази поза, после се изправи и пак наведе глава. Когато Конър го заговори на японски, той му отвърна тихо и почтително, без да откъсва поглед от пода.

Том Греъм ме издърпа настрана.

— Исусе Христе! — възкликна той. — Тоя май ще си признава !

— Може би — кимнах аз.

Не бях съвсем сигурен, защото вече на няколко пъти ставах свидетел на резките промени в поведението на Ишигура.

Наблюдавах как Конър му говори нещо. Японецът го слушаше покорно с гузно сведена глава.

— И през ум не би ми минало, че може да е той! — рече Греъм.

— Защо?

— Шегуваш ли се? Представи си само — да убие девойчето и после да ни разиграва на местопрестъплението! Железни нерви трябва да има тоя тип! Но я го виж сега. Господи, та той ще се разреве !

Греъм беше прав. Очите на Ишигура бяха насълзени. Конър взе кутията, дойде при нас и ми я подаде.

— Прегледайте това. Аз ще протоколирам показанията на Ишигура.

— Е — попита Греъм, — призна ли си?

— Какво да признава?

— Че я е убил.

— Това пък откъде го измисли? — зачуди се Конър.

— Ами като гледам как се кланя и хленчи…

— Просто сумимасен — обясни Конър. — Не му отдавай голямо значение.

— Но той всеки момент ще се разплаче! — каза Греъм.