Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Взе ли данните на придружителя? — попита Конър.

— Да.

— Какво беше онова в джоба му?

— Заприлича ми на чифт дамски гащи.

— И на мен — рече Конър.

Естествено, не бяхме в състояние да направим нищо. С удоволствие бих проснал това мазно копеле върху капака на колата и бих го претърсил. Но и двамата с Конър знаехме, че ръцете ни са вързани. Формално нямахме основание да обискираме Хардин, нито да го арестуваме. Той просто беше един млад мъж, возещ пиян сенатор и две весели девойки, всяка от които можеше в момента да е без гащички. Най-разумно беше да ги пуснем.

Явно тази вечер всички заподозрени щяха да останат на свобода.

Телефонът иззвъня. Натиснах копчето на високоговорителя.

— Лейтенант Смит слуша.

— Здрасти, приятел! — Беше Греъм. — Обаждам ти се от моргата. Някакъв японец ми досажда. Искал да присъства на аутопсията. Представяш ли си каква наглост? Направо побесня, когато я започнахме без него. Вече излязоха някои резултати от лабораторните изследвания. Нещата не изглеждат добре за жълтурчетата. Извършителят май ще излезе японец. Ще минеш ли насам?

Погледнах Конър. Той кимна.

— Идвам. — И затворих телефона.

До моргата на Централната окръжна болница най-лесно се стига през отделението за спешни случаи. Докато крачехме по коридора, някакъв облян в кръв негър се надигаше от носилката и крещеше:

— Убийте папата! Убийте папата! Убийте тоя мръсник!

Явно беше в наркотично опиянение. Десетина санитари и сестри се опитваха да го заставят да легне. Негърът бе прострелян с ловна пушка в рамото и в ръката. Стените на отделението бяха изпръскани с кръв. Един санитар търкаше с парцал тъмночервените петна. В коридора беше пълно с негри и с пациенти от латиноамерикански произход. Някои от тях държаха в скута си невръстни деца. Всички бяха извърнали глави, за да не гледат кървавия парцал. Някъде далеч се разнесоха още по-истерични писъци.

Качихме се в асансьора. Възцари се тишина.

— На всеки двайсет минути — убийство. На всеки седем — изнасилване. На всеки четири часа — убийство на дете. Няма друга страна, която да търпи такава престъпност! — възмущаваше се Конър.

Вратата се отвори. В сравнение с отделението за спешни случаи коридорите на моргата бяха смайващо спокойни. Усещаше се силен мирис на формалин.

Приближихме се до бюрото, на което седеше кокалестият байчо с ъгловато лице, Хари Ландън. Той се бе навел над някакъв вестник и ядеше сандвич с шунка.

— Здравейте, момчета — поздрави ни свойски Ландън, без да вдига поглед от четивото си.

— Здрасти, Хари.

— Какво ви води насам? Убийството на Остин ли?

— Да.

— Започнаха аутопсията преди половин час. Голяма тупурдия се вдигна около този случай.

— Какво е станало?

— Началникът на полицията измъкнал доктор Тим от леглото заради тая аутопсия. Докторът е бесен. Нали го знаете, че и бездруго си е малко особен.

Хари се ухили и продължи:

— Освен това събраха сума ти лабораторни специалисти. Досега не бях виждал да свикват пълен екип посред нощ. Представяте ли си колко ще струва този извънреден труд?

— Къде е Греъм? — попитах аз.

— Тук някъде. Един японец непрекъснато го преследваше. Вървеше по петите му като куче. През половин час ме молеше да му позволя да използва телефона и все звънеше някому. Излае нещо на японски и пак се върне да досажда на Греъм. Искал да присъства на аутопсията! Каква наглост, брей? Преди около десетина минути пак се обади и изведнъж изражението на лицето му се промени. Аз си седях тук, на бюрото, и го видях. Извади физиономия, сякаш не можеше да повярва на ушите си, и изхвръкна като тапа. Такова търчане му хвърли!

— Къде се прави аутопсията?

— Във втора зала.

— Благодаря, Хари.

— Затворете вратата!

— Здрасти, Тим — казах аз.

Тим Холър, известен на всички като „доктор Тим“, се беше надвесил над масата от неръждаема стомана. Въпреки че бе два без двадесет през нощта, косата му бе идеално сресана, възелът на вратовръзката — съвършен, а от джобчето на колосаната му престилка се подаваха няколко подострени молива. Доктор Тим беше безупречен както винаги.

— Чу ли какво казах?

— Ей сега ще я затворя, Тим.

Вратата беше снабдена с пневматичен механизъм за автоматично затваряне, но явно той не действаше достатъчно бързо, за да угоди на доктора.

— Не искам онзи японец да наднича.

— Той си е отишъл, Тим.

— Така ли? Дано не се върне. Страшен досадник! — възкликна доктор Тим и вдигна глава. — Кого си довел? Джон Конър! Не може да бъде! Откога не съм те виждал, Джон!