Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Дано излезеш прав — въздъхнах аз.

Продължихме надолу в тъмнината.

— Освен това съм му длъжник — каза Конър.

— За какво?

— Навремето, преди няколко години, ми трябваше определена информация. Помниш ли случая с отравянията от риба фугу? Не си ли чувал за него? Няма значение. Тогава никой от японската колония не проговори. Разиграваха ме, а аз трябваше да разбера… нещо важно. Еди ми го каза. Страхуваше се от сънародниците си, но, така или иначе, го стори. Вероятно му дължа живота си.

Стигнахме до портата.

— Защо той не ти напомни за това?

— Никога не би го направил. Аз съм длъжен да помня.

— Всичко това е прекрасно, капитане. Много благородно. Аз също съм за разбирателството между расите, но междувременно напълно е възможно тъкмо той да я е убил, да е откраднал касетите и да е изчистил апартамента й от улики. Еди Сакамура ми изглежда дрогиран, държи се доста подозрително, а ние го оставихме на свобода.

— Прав си.

Колкото повече премислях постъпката на Конър, толкова повече се притеснявах.

— Формално погледнато, това е мое разследване — казах аз най-сетне.

— Формално погледнато, разследването е на Греъм.

— Може и така да е, но представяш ли си в какво положение ще се окажем, ако Еди я е убил? Ще излезем пълни глупаци.

Конър въздъхна, сякаш искаше да каже, че явно на глупаците трябва да се разяснява по-надълго.

— Добре — рече той. — Да видим как би могло да стане това. Еди убива момичето. Нали така?

— Да.

— Може да я има, когато си поиска, но решава да я наебе върху заседателната маса. След това я удушава. Слиза във фоайето, прави се на началник от Накамото, въпреки че далеч не прилича на бизнесмен. Но, да речем, успява да отпрати Коул и взема касетите. На излизане се разминава с Филипс. Оттам се втурва към апартамента на Черил, премахва всички улики, но добавя своя снимка на поличката в банята. После се отбива в „Бора Бора“ и разправя на всеки срещнат, че отива на купон в Холивуд. Където го намираме в салон без мебели да си бъбри кротко с някакво червенокосо маце. Така ли, мислиш ти, е прекарал тази вечер?

Не му отговорих. Както представи нещата, те наистина звучаха нелогично. Но от друга страна…

— Моля се да не я е убил той — казах.

— И аз.

Едно от момчетата изтича да ни докара колата.

— Има нещо зловещо и отвратително в безцеремонната прямота на Еди. Как откровено говори за найлоновия плик, който нахлузвал на главата й, и за други подобни ужасии… — Чак потреперих от погнуса.

— Това е нещо обикновено за японците — отвърна Конър. — Не забравяй, че Япония никога не е приемала нито християнството, нито Фройд. Те не се притесняват от секса. Не изпитват никакви комплекси в това отношение. Възприемат напълно нормално и хомосексуалността, и перверзните. Просто някои хора обичат да го правят по различен начин — така разсъждават японците. Не могат да проумеят какво толкоз се вълнуваме заради една обикновена телесна функция. Смятат ни за малко откачени на тема секс. И мисля, че не са далеч от истината.

Конър погледна часовника си.

До нас спря кола от частната охрана на квартала. През прозореца подаде глава униформен пазвантин.

— Тук имало някакъв проблем.

— Какъв?

— Обадиха ни се от партито, че двама устроили побой или нещо от този сорт.

— Не съм чул за такова нещо — вдигна рамене Конър. — Най-добре ще е да се качите и да проверите на място.

Мъжът слезе от колата, оправи колана, който едва удържаше шкембето му, и тежко пое нагоре към къщата. Конър го проследи с поглед.

— Знаеш ли, че в този град частната охрана е повече от полицията? — рече той. — Всичко живо вдига огради и наема бодигардове. В Япония можеш да отидеш в градския парк посред нощ, да седнеш на някоя пейка и нищо лошо няма да ти се случи. Свободен си да ходиш където поискаш. Навсякъде си в безопасност. Денем и нощем. Никой няма да те нападне, да те пребие, да те застреля. Не си принуден непрекъснато да се озърташ и притеснено да проверяваш дали някой ненормален тип не те следи. Не са ти необходими телохранители. Твоята безопасност е безопасността на цялото общество. Не можеш да си представиш колко е приятно да вървиш спокойно по улиците. Тук непрекъснато се заключваме. Заключваме колите, заключваме къщите, апартаментите. Живеем като в затвор. Пълно безумие, което убива душата. Ние, американците, отдавна сме забравили какво е това да се чувстваш в безопасност . Но както и да е… Ето я колата. Да вървим в управлението.