Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Улових се, че кимам, докато го слушах. Преди около месец тръгнах да си търся къща с малко дворче, заради Мишел. Ала цените на недвижимите имоти в Лос Анджелис се оказаха непосилно високи. С моята заплата никога не бих могъл да си позволя този лукс. Освен ако пак не се оженех, и то при условие че…

Почувствах как някой силно ме сръга в ребрата. Обърнах се и видях мъжагата, който пазеше на входа. Той кимна към вратата и ме побутна:

— Излизай, приятел!

Ядосах се. Погледнах към Конър, но той безропотно се върна в антрето.

— Проверих, сред гостите няма никакъв господин Сакамура — уведоми ни портиерът.

— Господин Сакамура е ето там, вдясно — отвърна му Конър. — Онзи японец, който говори с червенокосата дама.

Горилата поклати глава.

— Съжалявам, приятели, но ако нямате заповед за обиск, ще трябва да ви помоля да напуснете къщата.

— Вижте, ние не искаме да създаваме проблеми никому — кротко каза Конър. — Господин Сакамура е мой приятел и съм сигурен, че с удоволствие би разговарял с мен.

— Съжалявам. Имате ли заповед за обиск?

— Не — рече Конър.

— В такъв случай ви моля да напуснете къщата. Тук е частна собственост.

Конър не помръдна.

Портиерът отстъпи малко назад и застана леко разкрачен за стабилност.

— Длъжен съм да ви предупредя, че имам черен пояс.

— Сериозно? — повдигна вежди Конър.

— Джеф също — добави пазвантинът.

Зад гърба му се появи още един като него.

— Джеф, ти ли ще откараш приятеля си в болницата? — попита Конър.

Джеф се изсмя насилено.

— Много обичам шегите. Но сега не му е времето за майтапи, господин Остроумко. Нали вече ти обясниха, че нямаш работа тук? Хайде, изчезвай! Начаса! — рече той и заби показалец в гърдите на Конър.

— Това е физическо нападение — тихо го предупреди моят колега.

— Приятел, махай се оттук или ще ти пръсна…

Конър направи нещо светкавично и изведнъж Джеф се озова на пода и започна да стене от болка. Сразеният юнак се изтърколи на една страна и опря в чифт черни панталони. Вдигнах очи и видях, че мъжът, който бе обут в панталоните, бе целият в черно. Черна риза, черна вратовръзка, черно атлазено сако. Косата му бе побеляла, а поведението му — леко театрално, стил Холивуд.

— Аз съм Род Дуайър. Собственикът на тази къща. Какво става тук?

Конър вежливо се представи и му показа значката си.

— Тук сме по служба, господин Дуайър. Искаме да говорим с един от вашите гости, с господин Сакамура, мъжа, който е застанал ей в онзи ъгъл.

— А този защо е на пода? — попита Дуайър и посочи Джеф, който се бе надигнал на лакът, продължавайки да охка и кашля.

— Той ме нападна — поясни Конър.

— Не е вярно! — викна Джеф и получи нов пристъп на кашлица.

— Докосна ли го? — заплашително попита Дуайър.

Джеф мълчеше, целият почервенял.

Дуайър се обърна отново към нас и рече:

— Извинявайте за случилото се. Тези двамата отскоро работят при мен. Самозабравили са се. Желаете ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Вече казах, че ние сме тук служебно — отвърна Конър.

— Ще повикам господин Сакамура. Как беше името ви?

— Конър.

Дуайър влезе в хола. Единият носител на черен пояс помогна на приятеля си да се изправи. Преди да се отдалечи, куцукайки, битият промърмори:

— Мръсни педерасти!

— А едно време полицията беше на почит! — рекох аз на Конър.

Но той не ми отговори. Само клатеше глава, загледан в пода.

— Срам ме е — промълви.

— От какво?

Така и не ми обясни.

— Я, Джон! Джон Конър! Хисашибури дане! Откога не сме се виждали! Как я караш бе, пич? — възкликна японецът и удари приятелски Конър по рамото.

Отблизо Сакамура не беше чак толкоз красив. Кожата на лицето му беше сива и белязана от шарка. Еди вонеше като престояло уиски. Движенията му бяха резки, говореше припряно. Бързия Еди. Прякорът напълно му прилягаше.

— Добре съм, Еди. А ти как си? — попита Конър.

— Не мога да се оплача, капитане. Само дето наскоро пак ме задържаха за шофиране в пияно състояние. Опитах се да си върна книжката, но става все по-трудно. Досието ми в пътната полиция страшно е набъбнало! Карай да върви! Животът продължава. А ти какво правиш тук? Доста странна обстановка, а? Никакви мебели! Много е шик! Род, както винаги, диктува модата! Никакво седене повече! — разсмя се Еди и добави: — Страхотна измишльотина!

Имах чувството, че е под въздействието на наркотици. Прекалено възторжено и разпалено говореше. Разгледах белега на лявата му ръка. Беше яркочервено петно, около три на четири сантиметра. Навярно бе от изгаряне.