Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Точно така. Хората от Накамото владеят изцяло положението. Приемът е техен. Сградата е тяхна. Логично е да изчакат до единайсет часа, когато всички гости ще са си отишли, и чак тогава да оповестят за убийството. Ако държах преди всичко на имиджа на фирмата си, аз лично бих постъпил именно така. Всеки друг начин на действие застрашава престижа на Накамото.

— Аха.

— Но вместо това някой се обажда в полицията още в осем и трийсет и две, точно в разгара на партито. И излага на риск тържеството. Въпросът остава същият: кой се е обадил?

— Нали поиска от Ишигура да открие този човек? Но той не го стори. Поне досега — рекох аз.

— Да, понеже просто не е в състояние.

— Значи Ишигура не знае кой е позвънил в полицията?

— Разбира се.

— Обадил се е някой от враговете на Накамото?

— Почти съм сигурен в това.

— А ние как ще разберем кой е той?

Конър се засмя.

— Нали затова проверих дали някой е използвал телефона във фоайето. Този факт има пряко отношение към основния въпрос.

Изгледах го недоумяващо.

— Представи си, че работиш за конкуренцията и искаш да узнаеш нещо от кухнята на Накамото: фирмени тайни, вътрешни проблеми. Какво би направил? Не можеш да вербуваш никого от по-висшите чиновници, защото те са назначени в компанията за цял живот. Чувстват се като част от едно голямо семейство и никога не биха го предали. Верни са като кучета. И така, корпорацията Накамото показва пред външния свят само своята непроницаема фасада. Остава ти да правиш изводите си по привидно несъществени признаци: кои от началниците в момента са в Щатите, с кого се срещат, кой посещава фирмата и така нататък. До тази информация можеш да се добереш, ако се сприятелиш с американеца от охраната, който цял ден зяпа в мониторите. Особено ако е изпитал върху си типичната за японците неприязън към негрите.

— Продължавай, продължавай… — подканих го аз.

— Японците често се опитват да подкупят служители от охраната на конкурентни фирми. Японецът е човек на честта, но традицията му разрешава да прави това. В любовта и на война всичко е позволено. А за японците бизнесът е война. Ако съумееш да подкупиш някого, толкова по-добре за теб.

— Ясно.

— Непосредствено след извършването на убийството само двама души са знаели за него. Единият е убиецът. Другият е дежурният от охраната, Тед Коул, който е наблюдавал инцидента на мониторите.

— Почакай! Ти твърдиш, че Коул знае кой е убиецът? И е видял всичко на екраните?

— Да.

— Нали той каза, че си е тръгнал към осем и петнайсет.

— Излъга ни.

— Но тогава защо не го…

— Коул никога няма да ни каже истината — прекъсна ме Конър. — Както и Филипс. Ако бях арестувал Коул, само щяхме да си загубим времето в безплодни разпити. А за нас всяка минута е ценна. Сигурен съм, че няма да изкопчим нищо от него. Въпросът е: дали е казал другиму ?

Започнах да разбирам накъде бие Конър.

— Значи според теб той е излязъл от дежурната, отишъл е до обществения телефон и е съобщил на някого за убийството, така ли?

— Да, защото Коул не би използвал телефона в дежурната. По-скоро би позвънил от апарата във фоайето. Оттам би предал информацията на някой враг на Накамото, на конкурентна фирма. Изобщо някому.

— Но нали установихме, че никой не се е обаждал от фоайето? — попитах аз.

— Точно така.

— В такъв случай цялата ти хипотеза се оказва безсмислена.

— Напротив — рече Конър. — Всичко се изяснява. Кой, освен Коул, е можел да съобщи за убийството? Само убиецът.

Побиха ме тръпки.

— Мислиш, че той се е обадил в полицията, за да злепостави Накамото?

— Вероятно.

— А откъде е позвънил?

— Това още не е съвсем ясно. Предполагам, че от някой телефон в сградата. Има няколко объркващи подробности, които трябва да вземем под внимание.

— Като например?

Радиотелефонът иззвъня.

Конър вдигна, после ми подаде слушалката.

— За теб е.

— Не, не. Детето е добре — успокои ме госпожа Асинио. — Току-що го завих. Исках само да ви предам, че ви търси госпожа Дейвис. — Така съседката наричаше бившата ми жена.

— Кога?

— Преди около десет минути.

— Остави ли някакъв номер, на който да й се обадя?

— Не, каза, че тази нощ не можете да я намерите. Но помоли да ви предам, че й е изникнала някаква неотложна работа и няма да може да вземе Мишел в събота и неделя.

Въздъхнах.

— Каза, че ще ви позвъни утре, за да потвърди. Дотогава със сигурност щяла да знае дали ще се освободи.