Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Кой е мъжът с нея?

— Ричард Левит. Хирург. Правил е пластични операции на повечето холивудски звезди.

— Той пък какво търси на приема?

Джени повдигна рамене.

— Мотае се покрай звездите. Част е от обкръжението им. Ако някоя пациентка е в развод, Левит я придружава на подобни сборища. А през останалото време се показва по купоните с разни манекенки като тази. Красива двойка са, нали?

На монитора Черил и Левит бавно, кадър по кадър, приближаваха към нас. Забелязах, че двамата не се погледнаха нито веднъж. Изражението й бе доста напрегнато. Сякаш очакваше нещо да се случи.

Джени Гонзалес наруши мълчанието:

— Е, добре. Пластичен хирург и манекенка. Какво толкоз сте ги зяпнали? Те са част от гарнитурата на подобни приеми.

— Някой я е убил тази вечер — сякаш между другото отбеляза Конър.

— А, значи тази била? Виж ти!

— Знаете ли за убийството? — попитах аз.

— Разбира се.

— Съобщихте ли за него в новините?

— Не, не успяхме да го включим в емисията от единайсет. А вероятно и утре няма да се излъчи. То пък една новина!

— Защо мислите така?

— Ако я пуснем в ефир, онези от Накамото ще се оплачат, че нарочно ги злепоставяме. Ще рекат, че убийството се е превърнало в новина само защото се е случило на приема им. И донякъде ще са прави. Ако момичето го беше сгазила кола, нямаше да съобщим за смъртта му. Или ако беше станало жертва на поредния въоръжен грабеж. Такива инциденти — по няколко на нощ. Е, било убито на прием… Кого го е еня? Това все още не е новина. Вярно, млада и красива е, но не е знаменитост. Виж, да беше някоя актриса, дето играе в телевизионен сериал…

Конър пак си погледна часовника.

— Може ли да видим и останалите касети?

— От самото парти ли? Разбира се. Това момиче ли ще търсим?

— Да.

— Добре, започваме. — И Джени зареди следващата касета.

Занизаха се сцени от бала на четиридесет и петия етаж. Оркестърът свири суинг. Танцуващи хора на фона на ефирна украса. И тримата напрегнато се взирахме в монитора да зърнем момичето сред тълпата.

— Ако бяхме в Япония, нямаше да си вадим очите — обади се Джени. — Японците имат страхотен софтуер за търсене на конкретни изображения върху видеолента. Първо, запаметяваш лицето или предмета, който те интересува, и компютърът намира всеки негов ракурс, заснет върху лентата. Последна дума на техниката. Но разправят, че засега действал доста бавно.

— Учудвам се, че вашата мрежа не разполага с подобно нещо.

— Тук не можеш да си го купиш. Японците не продават най-новите си достижения във видеотехниката. На нашия пазар ще пуснат това чудо след три до пет години. Тяхна си е технологията, ще я правят каквото си щат. А в случая например този софтуер би ни свършил добра работа.

Кадрите от партито бързо се сменяха.

Изведнъж Джени застопори картината.

— Ето я — рече тя. — Отзад вляво. Вашата девойка разговаря с Еди Сакамура. Бих се учудила, ако той не я познаваше. Манекенки му дай на него. Да пусна ли на нормална скорост?

— Да, ако обичате — каза Конър.

Камерата бавно описа дъга, заснемайки панорамно цялата зала. Черил Остин почти през цялото време остана в кадър. Застанала до Еди Сакамура, тя се смееше, отметнала глава назад. Беше мушнала ръката си под неговата и очевидно се чувстваше добре в компанията му. Еди правеше някакви смешни гримаси. Явно му бе приятно да я забавлява. Но погледът на Черил час по час се стрелкаше из залата. Сякаш тя очакваше нещо да се случи. Или някой да дойде.

По едно време Еди Сакамура осъзна, че не успява да ангажира изцяло вниманието на Черил. Той я хвана за ръката и грубо я придърпа към себе си. Тя извърна лице. Еди се наведе към нея и ядосано й прошепна нещо. После съвсем близо до камерата се появи някакъв плешив мъж. Светлината от прожектора проблесна по лицето му, правейки го неузнаваемо. Сетне главата на мъжа се изпречи пред обектива и закри Еди и момичето. Камерата се плъзна наляво и се спря на друга групичка гости.

— По дяволите!

— Да го върна ли още веднъж? — попита Джени.

Отново изгледахме епизода.

— Еди явно й се сърди — рекох аз.

— И на мен така ми се струва.

Конър се намръщи.

— Не мога да се ориентирам в онова, което виждам. Няма ли звук към този запис? — попита той.

— Има, но е фонов — отговори Джени.

После натисна някакви копчета и пак пусна същия откъс. Чуваше се шумът от партито. Само от време на време се долавяше по някоя откъслечна фраза.

По едно време Черил Остин погледна Еди Сакамура и каза: