Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Трябваше на първо място да излъчим материала за масовия убиец.

Боб въздъхна.

— На хората вече им е писнало от масови убийци.

Водещият направи смаяна гримаса.

— На хората им било писнало от масови убийци! Откъде го измисли пък това?

— Прочети социологическите проучвания, Джим. На публиката й е втръснало от изверги. В момента я вълнува най-вече икономиката. Не й е до разни смахнати типове.

— Значи зрителите се притесняват заради състоянието на икономиката, а ние започваме емисията с парижки ревюта и приеми!

— Точно така, Джим — спокойно отговори Боб Артър. — По време на криза е най-добре да показваме хайлайфни партита. Това им се гледа на хората: фантазии, мода, за разтуха.

Водещият се начумери.

— Аз съм журналист, работата ми е да съобщавам сериозни новини, а не клюки от светските купони.

— Прав си, Джим — съгласи се продуцентът. — Тъкмо затова тази вечер Лиз представи встъпителните сюжети. Искаме да запазим твоя имидж за важните новини.

— Теди Рузвелт не изведе тази страна от Голямата икономическа криза с модни ревюта и с фантазии.

— Франклин Рузвелт — поправи го Боб.

— Все едно. Разбираш за какво ти говоря. Щом хората са разтревожени, да покажем проблемите на икономиката. Разните му там баланси, бюджети…

— Прав си, Джим, но проучванията на зрителския интерес в единайсет вечерта сочат…

— Ето това ще загроби Америка! — заяви патетично водещият и наставнически размаха показалец. — Хората не желаят да чуват истински новини.

— Така е, Джим. Напълно съм съгласен с теб — каза Боб и го прегърна приятелски през раменете. — Сега иди си почини. Утре пак ще поговорим.

Това сякаш бе някакъв знак за водещата, защото тя престана да се рови из бумагите си и излезе.

— Аз съм журналист. Искам да работя това, за което съм учил — не мирясваше онзи.

— Добре, Джим. Утре ще продължим разговора. Лека нощ.

— Тъпанар! — процеди Боб Артър и ни поведе по някакъв коридор. — Теди Рузвелт бил извел страната от Голямата икономическа криза! Боже господи! Това не са журналисти, а актьори! Броят кой колко реплики има!

Той въздъхна и отпи от уискито си.

— Та какво искахте да видите?

— Материалът от партито по случай откриването на небостъргача Накамото.

— Този, който излъчихме ли? Готовият репортаж?

— Не. Искаме да видим всичко, което сте заснели.

— Суровият материал значи. Дано не са го изтрили.

— Да го изтрият?

— На ден заснемаме по четирийсет касети. Повечето от тях изтриваме веднага след емисията. Преди пазехме оригиналните записи в продължение на седмица. Но сега и ние съкращаваме разходите.

Една цяла стена в стаята на редакторите беше покрита с полици, натъпкани с видеокасети „Бетакам“. Боб прокара пръст по кутиите.

— Накамото… Накамото… Не ги виждам.

По коридора мина някаква жена.

— Синди, Рик тук ли е? — подвикна Боб.

— Не, отиде си. Трябва ли ти нещо?

— Суровият материал от приема на Накамото. Няма го на полицата.

— Виж при Дон. Той го обработи.

Боб ни отведе в монтажната. Тя представляваше малко, разхвърляно помещение, в което имаше два монитора, няколко видеомагнетофона и монтажна маса. По пода бяха разхвърляни видеокасети. Боб започна да рови из тях.

— Имате късмет. Ето ги. Доста материал е. Ще повикам Джени да ги прегледате заедно. Тя е нашата монтажистка с най-набито око. Познава лицата на всички знаменитости.

Той надзърна в коридора и се провикна:

— Джени! Джени!

— Така. Да видим какво са заснели — каза Джени Гонзалес няколко минути по-късно.

Тя беше едра жена към четиридесетте. Носеше очила. Прегледа бележките на колегата си и се намръщи.

— Сто пъти да му обясниш, пак няма да те разбере… А, ето ги. Четири касети. На две от тях е заснето как гостите слизат от лимузините си и посрещането на входа. Другите две са от самия прием. Кои искате да видите?

— Да започнем с пристигането на гостите — рече Конър и си погледна часовника. — Може ли да ги пуснем на бърза скорост? Не разполагаме с много време.

— Може, разбира се. Аз съм свикнала да работя именно така.

Тя натисна някакво копче и лимузините започнаха да спират една след друга. Хората смешно бързо слизаха от тях и се ръкуваха с домакините на партито.

— Конкретен човек ли ви интересува? Защото гледам, че колегата ми е обозначил метража на кадрите, в които се появяват известните личности.

— Не търсим знаменитост — отговорих аз.

— Тогава ще ни се отвори повече работа.