Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Човек трудно можеше да нарече „Паломино“ бар със стриптийз. Такова название бе прекалено изискано за тази кръчма. Тя всъщност представляваше игрище за боулинг, превърнато в заведение. Отвътре помещението изглеждаше доста по-малко, отколкото отвън. Гола четиридесетгодишна жена с някакви сребърни дрънкулки около кръста танцуваше апатично под оранжевата светлина. Надвесените над розовите масички клиенти бяха не по-малко отегчени от нея. Келнерки с разголени гърди сновяха сред цигарения дим. От магнетофона се лееше музика. Записът бе отвратителен и пращеше.

Някакъв тип до вратата ни спря.

— Дванайсет долара куверт и минимум по две питиета на човек.

Конър му показа значката си. Онзи махна с ръка.

— Добре, влизайте.

Моят спътник се огледа и промърмори:

— Не знаех, че тук идват японци.

Чак тогава забелязах тримата бизнесмени в сини костюми, които седяха на една маса в ъгъла.

— Много рядко ни посещават. Ходят в заведения като „Стар стрип“, дето е в центъра. Там е по-лъскаво и има повече цици за зяпане. Тия тука май са се отделили от групата си и са се загубили.

Конър кимна.

— Търся Тед Коул — рече той.

— Ей го там, на бара. Онзи с очилата.

Когато седнахме до него, той ни изгледа тъпо. Под шлифера му се подаваше униформата на охраната на Накамото.

Появи се барманът.

— Два бъдуайзъра 6 6 Най-популярната бира в Щатите. — Б.пр. — поръча Конър.

— Имаме само японска бира „Асахи“. Искате ли?

— Добре, дай от японската.

Конър показа значката си. Коул поклати отрицателно глава и се загледа съсредоточено в стриптийзьорката.

— Нищо не знам.

— Не знаете нищо за какво? — попита Конър.

— Гледам си спокойствието и не се бъркам в нищо. В момента не съм дежурен. Почивам.

Явно беше леко пиян.

— Кога ви свърши дежурството? — продължи Конър.

— Тази вечер излязох по-рано.

— Защо?

— Заболя ме стомахът. Имам язва. Понякога ме свива. Та затова си тръгнах по-рано.

— В колко часа?

— Не по-късно от осем и петнайсет.

— Имате ли перфокарти, регистриращи кога идвате на работа и кога си отивате?

— Не.

— Кой застъпи след вас?

— Пуснаха ме да си вървя.

— Кой?

— Началникът ми.

— Как се казва?

— Не знам. Японец е. За пръв път го виждам.

— Как така не си познавате началника?

— Отскоро бил на тази работа. Какво искате от мен?

— Само да ни отговорите на няколко въпроса — отвърна Конър.

— Нямам какво да крия.

Един от японците, които седяха на масата, дойде на бара. Застана до нас и попита бармана:

— Какви цигари имате?

— „Марлборо“.

— И никакви други?

— Трябва да проверя дали не са останали няколко пакета „Кул“. Но „Марлборо“ имам със сигурност. Искате ли „Марлборо“?

Тед Коул изгледа японеца. А той като че ли не го забелязваше.

— Случайно да ви се намира „Кент“?

— Не.

— Добре, дайте ми едно „Марлборо“ — примири се японецът, обърна се към нас и се усмихна. — Нали сме в страната на „Марлборо“ 7 7 Закачка с известна реклама на „Марлборо“. — Б.пр. ?

— Да, така е — отговори Конър.

Коул отпи от бирата си. Всички се умълчахме. Японецът започна да барабани с пръсти по бара в такт с музиката.

— Страхотно заведение — рече той. — Изключително приятна атмосфера.

Почудих се какво ли има предвид. Кръчмата беше пълна дупка.

Японецът се настани на високото столче до нас. Коул се вторачи в бутилката с бира така, сякаш за пръв път виждаше такова чудо. Завъртя я между дланите си. По плота останаха мокри кръгчета.

Барманът донесе цигарите. Бизнесменът му подаде петдоларова банкнота.

— Запазете рестото — махна с ръка той, разпечата пакета и извади една цигара.

После ни се усмихна за пореден път.

Конър извади запалката си и когато японецът се наведе над пламъчето, каза:

— Доко кайша итено?

Азиатецът премига.

— Моля? — опули се той.

— Вакане но? — продължи Конър. — Доко кайша итено?

Японецът се усмихна и се смъкна от столчето си.

— Соро соро иканакутева. Шитсурей шимасу — рече той, отправяйки се към масата в ъгъла.

— Дева мата — отвърна Конър и се премести на столчето, на което беше седял японецът.

— Какво си приказвахте? — заинтересува се Коул.

— Попитах го в коя фирма работи. Но той не ми отговори. Извини се и измънка, че трябвало да се връща при приятелите си.

Конър опипа с длани под плота на бара и заключи:

— Май няма микрофони.

После се обърна към Коул и рече: