Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— После се бил обадил на хората от централната дежурна и заедно с тях проверили касетите.

— Тепу ва субете рекода но нака ни аримасу. Накунатемо торикаераретемо имасен. Субете дайджобу десу.

— Всички касети били в магнетофоните. Не били подменяни и нито една не липсвала — пошепна ми Конър, намръщи се и отговори: — Ия, тепу ва сурикаерарете иру хазу нанда. Тепу о сагасе!

— Субете дайджобу нандесу, Конор сан. Доширо то ю но десу ка.

— Продължава да твърди, че никой не е пипал касетите.

— Тепу о сагасе! — излая Конър и се извърна към мен. — Рекох му, че искам проклетите касети.

— Дайджобу да то итерунони, дошите сонани тепу о сагасе то осшарун десу ка.

— Оре нива вакате ирунда. Тепу ва накунате иру. Знам повече, отколкото предполагате, господин Ишигура! Мойчидо ю, тепу о сагасунда! — каза Конър и окачи ядосано слушалката.

— Мръсни копелета! — изсумтя той. — Не мърдат от позицията, че нямало липсващи касети.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Решили са да играят твърдо — отвърна Конър и се загледа през прозореца в минаващите коли.

После почука с пръст по зъбите си и продължи:

— Никога не биха го направили, ако не се чувстваха силни. Неуязвими. Което значи, че…

Конър пак се потопи в мислите си. Виждах отражението на лицето му да се мярка върху страничното стъкло, когато минавахме покрай уличните лампи. Най-сетне той продума: „Не, не“, сякаш разговаряше с някого.

— Какво „не“? — наострих ухо аз.

— Не може да е Греъм. — И Конър поклати глава. — С Греъм би било твърде рисковано. При неговото минало… Не съм и аз. Вече съм си изпял песента. Оставаш ти, Питър.

— За какво говориш?

— Нещо е накарало Ишигура да си мисли, че може да ни се противопостави. Че има някакво преимущество или че е в състояние да ни притисне. Предполагам, че това нещо е свързано с теб.

— С мен ли?

— Да. Почти съм сигурен, че е някакъв епизод от личния ти живот. Имал ли си проблеми в миналото?

— Какви проблеми?

— Срещу теб да е възбуждано предварително производство, да си бил задържан, да е водено вътрешно разследване, да са ти отправяни обвинения в пиянство, хомосексуализъм, женски истории? Да си се лекувал от наркомания, да си влизал в сериозни конфликти с колеги, с началници? Проблеми от всякакво естество, в личния живот, в службата.

Вдигнах рамене.

— Не се сещам за нищо.

Конър ме изгледа изпитателно. След малко каза:

— Те си мислят, че са се докопали до нещо съществено, което могат да използват, Питър.

— Разведен съм. Дъщеричката ми, Мишел, живее при мен. На две години е.

— Да…

— Водя тих, спокоен живот. Гледам си детето.

— А бившата ти жена?

— Тя работи в градската прокуратура. Юристка е.

— Кога се разведохте?

— Преди две години.

— Детето след това ли се роди?

— Не. Малко преди развода.

— Защо се разделихте?

— Що за въпрос! Не знаеш ли защо се развеждат хората?

Конър предпочете да замълчи.

— Бяхме женени едва от година. Когато се запознахме, тя беше много млада. На двайсет и четири. Имаше малко наивна представа за света. Запознахме се в съда. Тя си въобразяваше, че съм мъжествен, смел детектив, който всеки ден среща лице в лице смъртта. Много й харесваше това, че нося пистолет. И така, сближихме се. Тя забременя. Не пожела да абортира. Искаше да се оженим. Решението й не беше плод на сериозно обмисляне, а по-скоро на някаква романтична заблуда. Жена ми изкара доста тежка бременност. Тогава установи, че апартаментът ми е твърде малък и че не изкарвам достатъчно пари. Изведнъж започна да се дразни от това, че живея в Кълвър Сити, а не, да речем, в Брентуд или в някой от другите престижни квартали. Когато бебето се роди, всичките й илюзии бяха вече рухнали. Тя бе разбрала, че е сбъркала. Беше убедена, че не иска да е омъжена за полицай и да се грижи за детето си. Каза ми, че съжалява, но за нея кариерата била по-важна. И ме напусна.

Конър слушаше със затворени очи.

— Да…

— Не виждам какво общо може да има всичко това с нашия случай, но както и да е. Разделихме се преди две години. След това не можех, не исках да бъда ангажиран повече с оперативна работа, защото трябваше да се занимавам с малката. Явих се на конкурс и ме прехвърлиха в пресцентъра, а после, след година, се оваканти място за човек с японски в Отдела за специално обслужване. Подадох си документите, понеже заплатата е с двеста долара по-висока.

— Ъхъ.

— Трябваха ми пари, за да плащам на жената, която гледа Мишел. Знаеш ли колко вземат сега за целодневно гледане на дете? Освен това Лорън не изпраща редовно издръжката. Твърди, че не й стигала заплатата, а наскоро си купи ново беемве. Какво да правя? Няма да тръгна да я съдя я! Нали работи в прокуратурата.