Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Добре — отговорих и й дадох визитната си картичка. — И вие ми звъннете, ако се сетите нещо важно.

Тя мушна картончето в задния джоб на шортите си, като завъртя задник.

— Беше ми много приятно да разговарям с теб, Питър.

— Така ли? Радвам се.

Тръгнах по коридора. Когато стигнах до края му, се обърнах. Тя стоеше на вратата на апартамента си и ми махаше за довиждане.

Конър говореше по телефона в портиерната, а японецът го гледаше тъпо, сякаш искаше да възрази срещу това, но не знаеше какво да каже.

— Точно така, всички изходящи разговори от този телефонен номер, проведени между двайсет и двайсет и два часа тази вечер.

Той слуша известно време, после продължи ядосано:

— Пет пари не давам, че системата ви на организация на данните не позволява. Кога ще имам резултата? Утре ли? Да не си полудял? Най-късно до два часа искам списъка! Ще ти позвъня. И ти си еби твоята! — завърши Конър и тръшна слушалката. — Да вървим, кохай!

Тръгнахме към колата.

— Задействаш връзките си, а? — подметнах аз.

— Връзки ли? — учуди се Конър. — А, Греъм сигурно ти е надрънкал разни глупости. Не разполагам с никакви специални информатори. Това са негови фантазии.

— Спомена за случая „Аракава“.

Конър въздъхна.

— Това е стара история.

Наближихме колата.

— Всъщност случаят беше съвсем прост — подхвана той. — Двама японски граждани са убити. Управлението възлага разследването на детективи, които не знаят японски. След седмица прехвърлят топката на мен.

— И ти какво направи?

— Семейство Аракава бяха отседнали в хотел „Ню Отани“. Взех телефонните номера в Осака, на които се бяха обаждали. Позвъних на тези телефони, после се свързах с осакската полиция. Те се учудиха, че не знаем за какво става дума.

— Така ли?

— Да. Но това не е всичко. Тукашното полицейско управление бе злепоставено. Пресата оплю лосанджелиската полиция. Сума ти народ бе изпратил цветя и изведнъж се оказа, че се касае за уреждане на сметки между гангстери. Много хора се почувстваха измамени. Аз опрах пешкира. Пусна се слухът, че съм решил случая, като съм използвал някакви подмолни средства. Тогава направо побеснях.

— И замина за Япония?

— Това е друга работа.

Стигнахме до колата. Погледнах към Импириъл Армс. Джулия Йънг бе на прозореца и ни наблюдаваше.

— Доста е съблазнителна — казах аз.

— Японците наричат такива като нея ширигару она, жена с шавлив задник.

Конър отвори вратата и се качи в автомобила.

— Явно взема наркотици — продължи той. — Не можем да вярваме на думите й. Някои обстоятелства около това убийство започват да се повтарят, което изобщо не ми се нрави.

Той погледна часовника си и поклати глава.

— По дяволите! Много се забавихме. Карай към бар „Паломино“, да поговорим с господин Коул.

Завих на юг към летището. Конър се облегна и кръстоса ръце на гърдите си. Вторачи се в обувките си. Изглеждаше недоволен.

— Кои обстоятелства се повтарят?

— Целофанените обвивки в кошчето за боклук. Изхвърлената снимка. Не би трябвало да оставят такива следи — отвърна ми той.

— Нали самият ти каза, че са бързали.

— Може и така да е. Но има и друго обяснение. Японците смятат американската полиция за напълно неспособна. Небрежността им в случая е израз на тяхното презрение.

— Но ние не сме неспособни.

Конър поклати глава.

— В сравнение с Япония сме абсолютни бездарници. Там залавят всички престъпници, до един. Японските ни колеги имат деветдесет и девет процентна разкриваемост на тежките престъпления. Всеки бандит си знае от самото начало, че рано или късно ще го пипнат. Нашата разкриваемост е седемнайсет процента. По-малко от една пета. Тук разбойниците с право се надяват, че я ги хванат, я не. А дори и да ги арестуват, трудно ще ги осъдят, защото законът преди всичко защитава правата на отделния гражданин. Знаеш ли, че според едно изследване на ефективността на полицейската работа, ако американските детективи не разкрият извършителя на престъплението през първите шест часа, така си и остава.

— Накъде биеш с всичко това?

— Разбери, виновниците в нашия случай разчитат, че няма да се справим. А аз искам да ги разкрия, кохай.

През следващите десет минути Конър мълча. Седеше, без да помръдва, със скръстени на гърдите ръце, увесил глава. Дишаше дълбоко и спокойно. Ако очите му не бяха отворени, щях да помисля, че е заспал.

Аз си карах колата, заслушан в равномерното му дишане.

Най-сетне той каза: