Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Защо мислиш, че я използва?

— Черилин е красива и интелигентна. Работила е по целия свят като манекенка. Най-вече в Азия. Ала дълбоко в себе си тя е останала обикновено момиче от малък провинциален град. Мидланд е петролно градче. В него живеят доста богати хора, но си е провинция. Сигурна съм, че Черилин мечтае да се омъжи, да има много деца, градинка, куче… А не може да проумее, че този мъж никога няма да се ожени за нея.

— И вие не знаете кой е той? — попитах отново аз.

— Не.

На лицето й се появи лукаво изражение. Тя наведе рамо така, че гърдите й се очертаха под банския.

— Но вие не сте тук заради гаджето й, нали?

Конър кимна.

— Права сте.

Джулия се усмихна, сякаш искаше да каже: „Така си и знаех“.

— Интересува ви Еди, нали?

— Ъхъ — потвърди Конър.

— Винаги съм си мислила, че рано или късно той ще си навлече неприятности. Всички момичета тук, в Импириъл Армс, са на същото мнение. Често сме си говорили за това. Еди живее прекалено трескаво. Бързия Еди! Жаден е за бурни преживявания и много обича да се фука. Да не повярваш, че е японец.

— Той от Осака ли беше? — прекъсна я Конър.

— Баща му е голяма клечка в тамошната промишленост, от групировката Даймаши. Много сладък старец. Когато идва от време на време тук, понякога посещава едно от момичетата на втория етаж. А Еди е дошъл в Америка да учи няколко години и после ще се върне, за да работи в семейната фирма или както те му викат — кайша. Но хич не му се връща. Тук му харесва. Има си всичко. Щом блъсне поредното си ферари, веднага купува ново. Пълен е с пари. Живее в Лос Анджелис отдавна и вече се чувства американец. Красив е, сексапилен. Винаги има наркотици подръка. Царят на всички купони! Какво може да му предложи Осака?

— А защо казахте, че винаги сте мислили… — Тя не ме остави да довърша.

— Че ще си навлече неприятности ли? Така си е. Защото е малко луд. Много от японците са като него. Идват от Токио и дори да имат шокай, препоръка, човек трябва да внимава. За тях десет, двайсет хиляди са нищо. Оставят ги на тоалетката като бакшиш за една вечер. Но пък и такива неща са ме карали да правя! Не всички, ала има разни откачени…

Джулия млъкна. Погледът й стана празен, невиждащ. Аз реших да не се обаждам. Конър само я гледаше и кимаше съчувствено.

Изведнъж тя продължи, сякаш не бе забелязала, че е направила пауза:

— По правило японците смятат, че сме длъжни да изпълняваме всевъзможните им желания. За тях това е нещо толкова естествено, колкото и да пилеят хилядарки за бакшиш. Нямам нищо против да припечеля някой долар в повече. Не възразявам да ми слагат белезници и подобни щуротии. Ако харесам човека, готова съм да понеса и няколко шамара. Ала никога няма да позволя да ме режат. Колкото и пари да ми дават. Мразя ги тия номера с ножовете и мечовете… Повечето японци са вежливи, мили, но когато се възбудят… стават едни … — Тя поклати глава. — Странни хора!

Конър си погледна часовника.

— Госпожице Йънг, благодаря ви за съдействието. Много ни помогнахте. Може да се наложи да ви потърсим отново. Бихте ли казали на лейтенант Смит своя телефонен номер?

— Да, разбира се.

Аз разлистих бележника си.

— Ще ида да поприказвам с портиера — рече Конър.

— Името му е Шиничи — вметна услужливо момичето.

Конър излезе. Аз си записах телефона на Джулия. Тя ме наблюдаваше, докато дращех в бележника. После облиза устни и попита:

— Убил ли я е? Не се притеснявай. На мен може да кажеш.

— Кой кого да е убил?

— Еди. Убил ли е Черилин?

Тя беше красиво момиче, но в очите й светеше нездраво любопитство. В това имаше нещо отблъскващо.

— Защо питате?

— Защото открай време я заплашваше. Днес следобед пак й крещеше такива работи.

— Еди е идвал тук и следобед ли?

— Да. Той често отскача насам. Днес беше направо бесен. Когато купиха тази сграда, японците покриха стените със специална звукоизолация. Но тоя следобед така се караха с Черилин, че ги чух в моята стая. Тя по цял ден слуша Джери Лий Луис. Тази касета вече ми е втръснала. Пуска я винаги когато си имат разправия с Еди, ала виковете му заглушават музиката. „Ще те убия! Ще те убия!“ Все това крещи. Наистина ли го е направил?

— Не знам.

— Но тя е мъртва, нали? — Очите й все така блестяха.

— Да.

— Знаех си, че рано или късно това ще се случи — поклати глава Джулия.

Изглеждаше съвсем спокойна.

— Всички го очаквахме — продължи тя. — Обади ми се, ако искаш или ако ти трябва още някаква информация.