Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Да. — И в миг разбрах: върху тази снимка е имало друга. Крайчецът на долната се е подавал и е изсветлял на слънцето. — Значи някой е махнал горната снимка.

— Правилно — рече Конър.

— Апартаментът е претърсван.

— И то щателно. Дошли са тук преди нас. Заснели са обстановката с „Полароид“, претършували са стаите и после са поставили всички предмети обратно на местата им. Но не е възможно човек да направи абсолютно точна възстановка. Японците казват, че най-великото изкуство е да пресъздадеш естественото. Тези юнаци са се престарали. Разположили са снимките прекалено „раздвижено“ върху поличката, разпръснали са флакончетата с парфюмите прекалено хаотично. Всичко е малко пресилено. Мозъкът не може да регистрира това, ала окото го улавя.

— Но защо са претърсили апартамента? Какви снимки са взели? На които тя е с убиеца ли?

— Не знам — вдигна рамене Конър. — Явно не са се старали да прикрият, че е имала връзки с японци. Но е трябвало веднага да се отърват от нещо. И то може да е само…

Изведнъж от хола някой се обади колебливо:

— Лин? Скъпа? Тук ли си?

Тя застана в рамката на вратата и фигурата й се очерта срещу светлината. Беше боса, по шорти и горнище от бански. Не виждах добре лицето й, но без съмнение бе от онези жени, за които бившият ми колега Андерсън казваше, че при вида им и на смока кръвта му кипва.

Конър й показа значката си. Тя му се представи: Джулия Йънг. Говореше с южняшки акцент, като сливаше думите. Конър включи осветлението и можахме да я разгледаме по-добре. Джулия се оказа красиво момиче.

— Чух музиката и затова влязох — смънка тя и колебливо прекрачи прага. — Черилин тук ли е? Да не й се е случило нещо? Знам, че отиде на онзи прием…

— Не съм чувал за никакъв прием — отвърна Конър и ме стрелна с очи. — Познавате ли Черилин?

— Да, разбира се. Аз живея в отсрещния апартамент, номер осем. Защо днес всички влизате в жилището й?

— Всички ли?

— Ами вие… и двамата японци.

— Кога са влизали тук?

— Преди около половин час. Нещо случило ли се е с Черилин?

— Видяхте ли добре лицата им, госпожице Йънг? — попитах аз.

Мислех, че ги е наблюдавала през шпионката.

— Да. Казахме си здрасти.

— Така ли?

— Единия от тях, Еди, го познавам доста добре.

— Еди кой?

— Еди Сакамура. Всички го знаят. Еди Бързия.

— Можете ли да го опишете? — продължих да я разпитвам.

Тя ме погледна с присмех.

— Не сте ли срещали негови снимки във вестниците? Той е доста известен. Младият красив японец с белега на ръката. Често се появява по разни благотворителни партита и други светски сбирки. Еди е голям купонджия.

— Знаете ли къде можем да го намерим? — попитах аз.

— Еди Сакамура е съсобственик на „Бора Бора“, полинезийски ресторант в Бевърли Хилс. По цял ден там виси — отговори вместо нея Конър.

— Използва ресторанта си за офис — добави Джулия. — Аз трудно издържам дълго в тая въртележка. Много е шумно. Но на Еди не му пречи да сваля високи блондинки. Той страшно обича да гледа мацките от долу нагоре.

Джулия се облегна на масата и с жест на съблазнителка отметна буйната си кестенява коса от челото. Изгледа ме и се нацупи сладко.

— Вие двамата колеги ли сте?

— Да — отвърнах й.

— Той ми показа значката си, но ти не се легитимира.

Отворих портфейла си. Тя погледна служебната ми карта.

— Питър. Първото ми гадже се казваше Питър, но не беше толкова красив като теб — усмихна ми се Джулия.

Конър се покашля и рече:

— Друг път идвали ли сте в апартамента на Черил?

— Да, нали сме съседки. Но напоследък тя не се задържаше за дълго в Лос Анджелис. Все пътуваше някъде.

— Къде?

— Ню Йорк, Вашингтон, Сиатъл, Чикаго… навсякъде. Приятелят й често зачезва нанякъде и тя го придружава. Всъщност предполагам, че жена му си стои вкъщи и затова Черилин се разкарва нагоре-надолу с него.

— Значи приятелят й е женен?

— Има нещо, което пречи на връзката им.

— Знаете ли кой е той?

— Не. Веднъж Черилин ми каза, че никога не идвал в апартамента й. Бил някаква важна клечка. Голям богаташ. Изпраща личния си самолет да я вземе. Но който и да е той, Еди ужасно я ревнува от него. Еди иска да е за всички момичета иро отоко, най-великият ебач.

— Черил пази ли връзката си в тайна? — попита Конър.

— Нямам представа, не съм сигурна. Но има нещо… Знам само, че е лудо влюбена в този мъж.

— Наистина ли?

— Щом й се обади, тя зарязва всичко и заминава. Веднъж дойде при мен и ми даде два билета за концерт на Брус Спрингстийн. Сияеше от щастие, че вместо на концерт ще ходи в Детройт ! Представяте ли си! В такъв тъп град! Беше си стегнала куфарчето и си бе облякла една рокличка, в която изглеждаше като ученичка. Самата невинност! И всичко това само защото онзи й се обадил преди пет минути и й казал: „Ела!“. Лицето й беше грейнало от радост като на петгодишно момиченце. Как може да не разбира, че този тип само я използва?