Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Наближавахме отбивката за Бънди. Престроих се в дясното платно.

— Едно нещо не ми стана ясно — казах аз. — Защо мислиш, че човекът с куфарчето може да е убиецът?

— В осем и трийсет и две са се обадили в полицията. По-малко от петнайсет минути след това, в девет без четвърт, някакъв японец слиза в дежурната, подменя касетите и заличава следите. Твърде бърза реакция за японска фирма.

— Какво имаш предвид?

— При кризисно положение японските организации обикновено действат доста бавно. Ръководството взема решение въз основа на прецеденти. Когато възникне необичайна ситуация, направо се оплита. Спомни си за факсовете, които са си подавали от ръка на ръка. Предполагам, че цяла вечер са хвърчали факсове до централата на Накамото в Токио и обратно. Без съмнение фирмата още не е решила какво да предприеме. В непривични условия японските компании не могат да се справят бързо.

— Но един японец може.

— Точно така.

— Затова ли смяташ, че човекът с куфарчето вероятно е убиецът? — попитах аз.

Конър кимна.

— Да. Или е пряко свързан с убиеца. Ще узнаем повече в апартамента на госпожица Остин. Мисля, че стигнахме. Ей там, вдясно.

Импириъл Армс беше жилищна сграда, разположена на широка улица, на около километър от Уестуд Вилидж. Фасадата й в псевдотюдоровски стил се нуждаеше от боядисване. Цялата постройка имаше доста очукан вид. Но това беше съвсем обичайно явление в този квартал, обитаван от току-що дипломирали се студенти и млади, не особено заможни семейства. Най-характерното у Импириъл Армс беше анонимността й. Човек спокойно можеше да мине покрай нея, без да я забележи.

— Идеално място — заключи Конър, докато се изкачвахме по стълбите към входната врата. — Те харесват точно такива къщи.

— Кои харесват такива къщи?

Влязохме във фоайето, обзаведено в най-банален калифорнийски стил: тапети на цветенца в пастелни тонове; канапета, тапицирани така, че сякаш всеки момент щяха да се пръснат по шевовете; лъскави хромирани ниски масички, върху които се мъдреха евтини керамични лампи. Единственото, което го отличаваше от стотиците други фоайета на жилищни кооперации, беше якият японец, настанил се зад портиерското бюро в ъгъла. Той вдигна поглед от комикса и изръмжа неприветливо:

— Какво обичате?

Конър му показа значката си и попита за апартамента на Черил Остин.

— Аз съобщя за вас — рече портиерът и се пресегна към телефона.

— Няма нужда.

— Ще съобщя. Може при нея има някой.

— Сигурен съм, че няма — настоя Конър. — Коре ва кейсацу но шигото да.

Обясни му, че сме дошли по служба.

Портиерът се поклони неохотно.

— Хея банго ва кю десу — отговори той и ни подаде ключа.

Минахме през втора стъклена врата и се озовахме в застлан с килим коридор, от двете страни на който бяха подредени масички от лакирано дърво. С изчистените си линии интериорът беше изненадващо елегантен.

— Типично за японците — усмихна се Конър.

„Олющена жилищна сграда с псевдотюдоровска фасада в Уестуд! Какво му е типично японското?“, зачудих се аз. От една врата вляво се носеше тиха рап музика. Последният хит на Ем Си Хамър.

— По външния вид не можеш да разбереш какво се крие вътре — обясни ми Конър. — Това е основен принцип на японското мислене. Архитектурната фасада, човешкото лице — всичко, което е за показ, не бива да разкрива същността. От векове в Япония е така. Вземи старите самурайски къщи в Такаяма или в Киото. Отвън нищо не можеш да доловиш.

— Тази сграда японска ли е?

— Разбира се. Иначе защо ще сложат за портиер японец, който почти не знае английски? Още повече член на якудза. Нали забеляза татуировката?

Не бях я забелязал. Якудза е японската мафия. Не предполагах, че в Америка се подвизават японски гангстери, и го казах на Конър.

— Тук в Лос Анджелис — отвърна ми той, — в Хонолулу, в Ню Йорк — навсякъде съществува успореден японски свят. Ние нямаме контакт с него. Живеем си в нашия американски свят, ходим си по нашите американски улици и не знаем, че в градовете ни съществува потаен затворен друг свят. В Ню Йорк може да ти се случи да забележиш японски бизнесмен, който влиза в необозначена с каквито и да е надписи сграда. Като отвори вратата, ще мернеш вътре ресторант. Може да чуеш някой да споменава за барче в Лос Анджелис, дето сервират суши и кувертът е хиляда и двеста долара на човек — съвсем като цените в Токио. Такива заведения не се упоменават в туристическите справочници. Те са част от един японски свят в сянка, до който имат достъп само японците.