Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— И така, господин Коул, казахте ми, че началникът ви пуснал да си ходите. В колко часа стана това?

— В осем и петнайсет.

— И твърдите, че не го познавате?

— Да.

— Докато бяхте дежурен, записвахте ли картината от камерите?

— Естествено. Това е наше задължение.

— Началникът ви взе ли касетите?

— Не. Защо да ги взема? Те трябва да са си на мястото.

Коул ни изгледа изумено.

— Касетите ли ви интересуват?

— Да — отговори Конър.

— Стори ми се по-странно онова, което направиха с камерите.

— И какво направиха с тях?

— В последния момент преди началото на партито се доизкусуряваха доста неща, но така и не разбрах защо сбраха толкова охранителни камери от цялата сграда и ги инсталираха на онзи етаж.

— Моля? — учудих се аз.

— До вчера сутринта всички тези камери бяха разпръснати из целия небостъргач — поясни Коул. — През деня някой ги беше преместил. Това става лесно, тъй като камерите са безжични.

— Как така безжични?

— Излъчват сигнала с радиопредаватели. Затова не могат да транслират едновременно звук и картина. Предават само черно-бяло изображение, но пък са леснопреносими. Не го ли знаехте?

— Не — поклатих глава аз.

— Учудвам се, че не са ви казали. Това е една от особеностите на сградата, с която най-много се гордеят.

Коул отпи от бирата си и продължи:

— Само дето и досега не мога да проумея защо им трябваше да инсталират пет камери на етажа над партито. От гледна точка на сигурността това е нелогично. Асансьорите могат да бъдат програмирани така, че да се качват само донякъде. По-разумно би било да разположат камерите на долния етаж.

— Но асансьорите не бяха блокирани до четирийсет и петия. Вървяха си нормално.

— И на мен това ми се видя направо необяснимо. — Коул погледна към японците в другия край на заведението. — Трябва вече да тръгвам.

— Много ви благодаря за съдействието, господин Коул — каза Конър. — Може да се наложи отново да ви разпитаме…

— Ще ви запиша телефонния си номер. — И надраска нещо на една салфетка.

— И адреса, ако обичате.

— Добре. Но в близките няколко дни ще съм извън града. Майка ми нещо не е добре, та ме помоли да я заведа до Мексико. Ще заминем вероятно утре.

— Дълго ли ще отсъствате?

— Около седмица. Имам да вземам малко отпуск.

— Още веднъж ви благодаря. — Конър се ръкува с Коул и го тупна приятелски по рамото. — Желая скорошно оздравяване на майка ви. А и вие си пазете здравето !

— Благодаря за съвета.

— Стига сте пили, току-виж, не сте стигнали читав вкъщи. Или сте решили да прекарате нощта другаде?

Коул кимна.

— Май сте прав. Идеята ви не е лоша.

— И аз така мисля.

Конър тръгна към изхода. Коул си взе довиждане с мен.

— Защо си губите времето с тях бе, момчета?

— С касетите ли имате предвид?

— Не, с японците. Нищо не можете да им направите. Те винаги са с една крачка пред нас. Всички важни клечки са в джоба им. Вие двамата не сте в състояние да се преборите с тях. Много са силни.

Навън, под пращящия неонов надпис, Конър ме подкани:

— Да вървим! Губим време!

Качихме се в колата. Той ми подаде салфетката. На нея с печатни букви бе написано:

ТЕ ОТКРАДНАХА КАСЕТИТЕ

— Хайде! — рече Конър.

Аз запалих двигателя.

Новините в единадесет бяха свършили и информационното студио бе почти безлюдно. Двамата с Конър влязохме в режисьорската апаратна, на вратата на която още светеше надпис: „Внимание! Новини в ефира!“.

На един от мониторите вървеше без звук записът на току-що излъчената информационна емисия. Водещият предаването посочи екрана.

— Не ме прави на глупак, Боби! Ето, всичко се вижда! През последните три вечери тя представя и уводните, и заключителните материали — каза той, облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си. — Очаквам обяснение от теб, Боби!

Моят приятел, Боб Артър, набит мъж с изморен вид, който бе продуцент на новините в единадесет, отпи от водната чаша с шотландско уиски и рече:

— Просто така се е случило, Джим.

— Да, да. Друг път! — недоверчиво промърмори водещият.

Неговата партньорка беше красива червенокоса мацка със страхотно тяло. Тя нарочно събираше листата си, без да бърза, за да чуе докрай разговора между своя колега и Боб.

— В договора ми ясно го пише! Половината уводни и половината заключителни обекти трябва да изчета аз! — продължи да протестира онзи.

— Джим, тази вечер имахме две встъпителни новини: модните ревюта в Париж и приема на Накамото — опитваше се да укроти яда му продуцентът. — И двете са от сферата на светския живот. Не са по твоята част.