Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Конър мълчеше.

В далечината видях снишаващи се самолети. Наближавахме летището.

— Добре поне че ме назначиха в отдела — продължих аз. — Имам повече свободно време. Заплатата не е лоша. И така се оказах тук, в тази кола, с теб. Това е.

— Кохай — тихо продума Конър, — двамата заедно се натресохме в тази история и заедно ще трябва да се оправяме. Недей да криеш нищо от мен. Кажи ми какъв е проблемът.

— Няма никакъв проблем.

— Кохай…

— Наистина няма!

— Кохай…

— Джон — кипнах аз, — когато кандидатстваш за работа в Отдела за специално обслужване, те проучват пет различни комисии. Щом са ме назначили, значи миналото ми е чисто.

Конър кимна.

— Но японците са открили нещо — настояваше той.

— Господи! — възкликнах. — Пет години съм работил като детектив. Знаеш, че за толкова време не може да няма оплаквания срещу мен.

— И какви бяха те?

Поклатих глава.

— Нищо особено. Обичайните дреболии. Веднъж арестувах един и той ме обвини в незаконно прилагане на сила. Разследването доказа, че съм действал правилно. Задържах жена при опит за въоръжен обир, а тя ме набеди, че аз съм подхвърлил пистолета на местопрестъплението. Впоследствие се изясни, че оръжието си е нейно. Заподозрян в убийство заяви, че съм го пребил с ритници по време на разпит. Но се оказа, че съм го разпитвал само в присъствието на колеги, които потвърдиха невинността ми. Пияна жена, която се бе обадила в полицията, защото съпругът й я биел, си съчини, че съм се опитвал да блудствам с детето й. После сама оттегли жалбата си. Водач на младежка банда твърдеше, че съм го задявал, видите ли, бил съм хомосексуалист. Обвинението бе снето като неоснователно. Това е всичко.

Всеки полицай знае, че подобни нападки са неизбежен фон на ежедневната работа. Те са като шума от уличното движение. Постепенно човек престава да го чува. Жалбите са неминуеми, защото такъв е полицейският занаят, вкарва те в конфликти, противопоставя те на гражданите. Ти обвиняваш хората в престъпления и те ти връщат със същото. Ръководството на управлението не обръща внимание на оплакванията, стига да не се съберат няколко еднотипни, насочени срещу един и същ служител. Ако за година-две полицаят е обвинен три-четири пъти в незаконна употреба на сила, срещу него се предприема сериозно разследване. Или пък, ако неколкократно се получат сигнали, уличаващи го в расизъм.

За всички останали случаи важи максимата на заместник-началника Джим Олсън: „Полицейската работа е за дебелокожи хора“.

Конър дълго мълча. Намръщен, премисляше думите ми. Най-сетне рече:

— Имаше ли някакви проблеми около развода?

— Не, освен обичайните.

— Говорите ли си с бившата ти жена?

— Да. Е, не се понасяме много, но си говорим.

Конър ме изгледа, все така смръщен. Явно не беше доволен. Продължаваше да рови в миналото ми.

— Значи си напуснал оперативната работа преди две години?

— Да.

— Защо?

— Вече ти казах.

— Че е трябвало да се грижиш за детето и си имал нужда от повече свободно време.

— Да, това беше основната причина.

— А каква беше другата?

Вдигнах рамене.

— След развода просто не исках повече да работя в отдела за убийства. Бях някак си… обезверен. Жена ми ме бе напуснала. Ходеше с някакъв наперен юрист. А аз останах с невръстно дете на ръце. Чувствах се ужасно. Не исках повече да съм детектив.

— По онова време търсил ли си помощта на психиатър? Подлагал ли си се на някакво лечение?

— Не.

— Имал ли си проблеми с алкохола или с наркотици?

— Не.

— Връзки с жени?

— Намираха се…

— А по време на брака?

Поколебах се.

— Онази Фарли от кметството? — стрелна ме Конър.

— Не. С нея беше по-късно.

— Е, все си кръшнал с някоя, докато си бил женен.

— Да. Но от известно време тя живее във Финикс. Мъжа й го преместиха там.

— Колежка от управлението ли беше?

Кимнах.

Конър се облегна назад.

— Добре, кохай. Ако това е всичко, няма страшно — каза той и ме изгледа.

— Това е всичко.

— Все пак помни, че съм те предупредил. Имам опит с японците. И на мен са ми въртели такива номера. Когато решат да играят твърдо, играта загрубява и става опасно. Доста опасно!

— Плашиш ли ме?

— Не, просто ти обяснявам как стоят нещата.

— Майната им на японците! — ядосах се аз. — Нямам какво да крия!

— Чудесно. А сега се обади на приятелите си в телевизията и им кажи, че ще наминем към тях. Но първо да си свършим работата тук!

Един „Боинг-747“ със запалени светлини за кацане прелетя ниско над неоновия надпис: „МОМИЧЕТА! СЪВСЕМ ГОЛИ МОМИЧЕТА!“. Влязохме в заведението. Беше към единадесет и тридесет.