Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— На собственика на „Максим Ноар“ — отвърна Конър.

Ала забеляза недоумяващия ми поглед и поясни:

— „Максим Ноар“ е скъп магазин, известен с невъзпитаните си продавачи. Джак Никълсън и Шер често пазаруват там.

— Джак Никълсън и Шер ли? — учудих се аз. — Откъде знаеш всичко това?

— Напоследък много японци станаха клиенти на „Максим Ноар“. И той, както повечето луксозни американски магазини, ще фалира без богатите токийски туристи. Зависим е от японците.

Стигнахме до входната врата. Отнякъде изникна едър мъж, облечен спортно. Носеше списък с имена.

— Съжалявам, господа, но входът е само с покани.

Конър му показа значката си.

— Искаме да поговорим с един от гостите ви — каза той.

— С кого по-точно, сър?

— С господин Сакамура.

Това очевидно не зарадва особено пазвантина.

— Почакайте тук, ако обичате — промърмори той.

От антрето се виждаше холът. Той беше претъпкан с люде от светските кръгове и от пръв поглед ми се стори, че повечето от тях присъстваха на приема на Накамото. И тук, както в полинезийския ресторант, всички бяха в черни тоалети. Самото помещение обаче привлече вниманието ми. То беше ослепително бяло, без абсолютно никакво обзавеждане. Ни картини, ни мебели. Само голи бели стени и бял килим. Гостите явно се чувстваха неудобно. Всеки от тях стискаше салфетка и чаша с напитка и непрекъснато търсеше с поглед къде да ги остави.

Една двойка мина покрай нас.

— Род има страхотен вкус — каза жената.

— Да — съгласи се мъжът, — изпълнението на интериора е съвършено. Толкова изискан минимализъм. Забеляза ли как са боядисани стените? Абсолютно гладка повърхност. Нито следа от четка, никакво петънце.

— Съвършенството на детайла е неотменна част от цялостната концепция.

— Но все пак е доста смело! — продължи да се възхищава мъжът.

— Смело ли? — почудих се аз, когато двамата отминаха. — За какво говорят тия? Това е просто една празна стая!

— На този стил аз му викам антидзен : форма без съдържание — отвърна Конър и се усмихна.

Огледах присъстващите.

— И сенаторът Мортън е тук.

Той стоеше в ъгъла и разясняваше нещо на заобиколилите го. Досущ като кандидат за президент.

Пазачът още не се беше върнал, затова си позволихме да пристъпим няколко крачки и се озовахме сред тълпата. Аз се приближих до сенатора Мортън. Чух го да казва:

— Да, ще ви обясня защо ме притеснява разпродаването на американската промишленост на японците. Ако загубим способността да произвеждаме наши стоки, няма да сме в състояние да определяме сами съдбините си. Такава е простата истина. През 1987 година например Тошиба продаде на руснаците технология, която им позволи да обезшумят тласкащите винтове на подводниците си. Сега руските атомни подводници са се притаили съвсем близо до бреговете ни и ние не можем да следим движението им. Конгресът беше възмутен, всеки честен американец бе едва ли не готов да се вдигне на оръжие срещу това безобразие. Конгресът подготви план за строги икономически мерки срещу Тошиба, но лобито на американските индустриалци се противопостави, защото наши фирми като Хюлет Пакард и Компак били напълно зависими от Тошиба. Оказа се, че те не са в състояние да произвеждат компютри без частите, доставяни им от тази японска корпорация. При един бойкот срещу японците нашите производители щяха да фалират. И какво излиза? Японците си продават жизненоважни за военната промишленост технологии на врага ни, а ние с нищо не можем да им попречим! Ето това е същността на проблема! Сега Америка е зависима от Япония. А според мен ние не би трябвало да сме зависими от никого!

Някой зададе въпрос и Мортън кимна:

— Да, вярно е, че нашата икономика не е в цветущо състояние. Реалните доходи на населението спаднаха до нивото, на което бяха през 1962 година. Покупателната способност на американския работник се понижи и сега е същата, каквато бе преди трийсет години. Това се отнася и до богатите хора като вас, тук присъстващите. Защото американският консуматор няма пари да ходи на кино, да си купува коли, дрехи и всички останали стоки, които вие искате да му продадете. Истината е, че държавата ни върви към разруха.

Някаква жена попита нещо, което не можах да чуя. Сенаторът отговори:

— Да, правилно сте ме разбрали — на равнището на 1962 година. Знам, че е трудно да се повярва на тези статистически данни, но спомнете си петдесетте години. Тогава всеки американски работник е можел да има собствена къща и да изучи децата си, разчитайки само на своята си заплата. А сега и двамата родители работят и въпреки това повечето семейства нямат достатъчно средства за собствен дом. Всичко поскъпва, доларът девалвира. Хората едва успяват да съхранят стандарта си. За подобрение и дума не може да става.