Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Добре — рекох аз.

Не се учудих. Това беше типично за Лорън. Да променя всичко в последния момент. Човек никога не може да разчита на нея. Предполагам, спешно изникналата работа беше просто някое ново гадже. И утре Лорън щеше да разбере дали ще ходи някъде с него през уикенда.

Преди време смятах, че тази нейна непредвидимост оказва лошо влияние върху детето, че тя го кара да изпитва несигурност. Но всъщност малчуганите са доста практични същества. Мишел сякаш разбра, че майка й си е такава, и го прие като даденост, без да се притеснява.

Притеснявах се единствено аз.

— Скоро ли ще се върнете, лейтенант?

— Не, изглежда ще съм зает до сутринта. Можете ли да останете при Мишел?

— Да, но нали знаете, че в девет тръгвам за работа? Може ли да разгъна канапето в хола?

Госпожа Асинио спеше вкъщи в подобни случаи.

— Да, разбира се.

— Добре. Дочуване, лейтенант.

— Дочуване, госпожо Асинио.

— Някакъв проблем ли има? — стрелна ме Конър.

Усетих по гласа му, че е напрегнат, и се учудих защо.

— Не, обичайните номера на бившата ми съпруга. Не знаела дали ще успее да вземе детето за уикенда. Защо питаш?

— Просто така. — И Конър повдигна рамене.

Но очевидно имаше нещо.

— Защо преди час ми каза, че разследването може да стане доста опасно? — попитах аз.

— Да се надяваме, че това няма да се случи — отвърна той. — Най-добрият начин да предотвратим неприятностите е да приключим случая в близките няколко часа. Мисля, че е напълно осъществимо. Ето там вляво е ресторантът.

Видях неоновия надпис „Бора Бора“.

— Това ли е заведението на Сакамура?

— Да. Всъщност той е само един от собствениците. Не давай на портиера да ти паркира колата. Спри я на забраненото. Може да се наложи да изчезваме набързо.

„Бора Бора“ явно беше поредното нашумяло заведение в Лос Анджелис, чиято слава щеше да залезе така бързо, както бе изгряла. Отвътре приличаше на сергия за полинезийски маски и щитове. Боядисани в яркозелено стабилизиращи греди на островитянски лодки стърчаха над бара като огромни зъби. Над отворената към салона кухня бе окачен петметров екран, на който вървеше видеоклип на Принс. В движещото се изображение имаше нещо потискащо призрачно. Менюто предлагаше мешавица от тихоокеански манджи. Шумът беше оглушителен, а клиентелата се състоеше от „млади и надеждни“ кинаджии. Всички бяха издокарани в черно.

Конър се усмихна.

— Прилича на битпазар, в центъра на който е избухнала бомба. Стига си се блещил! Майка ти не ти ли е разрешавала да ходиш по такива места?

— Не — отвърнах аз.

Той се заприказва с една келнерка с дръпнати очи. Загледах се в две жени, които седяха на бара и се целуваха. До тях някакъв японец в черно кожено яке бе прегърнал през кръста висока блондинка. Двамата бяха зяпнали мъж с оредяваща коса, който разпалено им обясняваше нещо. Познах го. Това беше режисьорът на…

— Хайде, да си вървим — побутна ме Конър.

— Какво?

— Еди не е тук.

— А къде е?

— На някакво парти в горния край на Бевърли Хилс. Да тръгваме!

Адресът се намираше на една от улиците, виещи се високо из хълмовете над Сънсет Булевард. Сигурно при ясно време оттам се открива чудесна гледка към града, но тази нощ бе паднала гъста мъгла. Пристигнахме. Покрай тротоарите от двете страни на улицата бяха наредени луксозни коли, повечето тойоти „Лексус“. Имаше и няколко бентлита, и мерцедеси кабриолет. Момчетата, които отговаряха за паркирането, изгледаха смаяни нашия шевролет. Слязохме и се отправихме към къщата.

Както всички останали имения на тази улица, и това бе опасано с триметрова стена, а стоманената му порта се задвижваше с дистанционно управление. Над нея бе инсталирана охранителна камера. По-нататък по пътечката, водеща към самата постройка, се виждаше друга камера. Показахме значките си на човека от охраната.

Преди десетина години в Лос Анджелис подобни мерки за безопасност вземаха само мафиотите и звезди като Силвестър Сталоун, който с ролите си във филми на насилието привличаше интереса на всякакви луди, склонни към изстъпления. А напоследък всички обитатели на богаташките квартали бяха оборудвали именията си като бункери. Да бъдеш барикадиран с телохранители, камери и електронни системи за сигурност бе модерно, дори престижно. Заизкачвахме се през кактусовата градина към къщата, която имаше авангарден вид: беше цялата от бетон и приличаше на крепост. Отвътре се чуваше музика.

— На кого е тази къща? — попитах аз.