Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Тъкмо подкарах надолу по улицата, когато се обади дежурната служителка.

— Лейтенант Смит — рече тя, — имаме случай за Отдела за специално обслужване.

— Твърде съм зает — отвърнах аз. — Не може ли да изпратите резервния дежурен по отдел?

— Двама патрулиращи от пътната полиция искат съдействие. Имат проблеми с ВПС. Намират се в квадрат деветнайсет.

ВПС означава „високопоставен политик от столицата“.

— Разбирам, но работя по важен случай. Обадете се на резервния дежурен.

— Но вепесето е на Сънсет Плаза Драйв. Вие не сте ли…

— Да, да. — Чак сега разбрах защо бе толкова настоятелна. Намирах се само на няколко пресечки от произшествието. — Ще намина. Какъв е проблемът?

— ВПС ШУА. Вепесето е категория 1А. Фамилното му име е Роу.

— Добре, тръгваме натам. — Окачих слушалката и обърнах колата в обратна посока.

— Интересно — рече Конър. — Категория 1А означаваше сенатор, нали?

— Да.

— Значи става дума за сенатора Роу, така ли?

— Сигурно — отговорих аз. — ШУА, шофирал е след употреба на алкохол.

Черният линкълн бе спрял на моравата пред една къща в горния стръмен край на Сънсет Плаза Драйв. Две патрулни коли с въртящи се буркани бяха паркирали до тротоара. Десетина души се суетяха около автомобила. Някакъв мъж по хавлия наблюдаваше сцената, заел застрашителна поза със скръстени на гърдите ръце. До него стояха две момичета с къси, обсипани с лъщящи пайети рокли, красив рус мъж на около четиридесет години, облечен в смокинг, и младеж със син костюм, същият, който бе възпрял Роу да се качи в асансьора.

Полицаите бяха насочили видеокамера и снимачно осветление към сенатора, който се подпираше на предния калник на линкълна и закриваше с ръка лицето си, за да се предпази от ослепителния блясък на прожектора. Когато двамата с Конър се приближихме, чухме звучните псувни на политика.

Мъжът с хавлията ни пресрещна и каза:

— Държа да ми обясните кой ще плаща за всичко това!

— Един момент, господине — отвърнах аз и се отправих към групичката.

— Той ми унищожи моравата. Искам да ми плати.

— Бихте ли изчакали малко, господине?

— Освен това изкара акъла на жена ми. А тя е болна от рак.

— Господине, бъдете така любезен и ме оставете за минута, после ще разговарям с вас — рекох аз.

— Рак на ухото! — драматично завърши пледоарията си ощетеният.

— Да, да. Добре. Разбрах ви, господине.

Наближих линкълна и за миг примижах от ярката светлина на прожектора.

Придружителят на сенатора ме забеляза и се залепи за мен. Припкаше подире ми и нареждаше:

— Нека ви обясня ситуацията. Сигурен съм, че ще намерим решение на възникналия проблем.

Хвърлих му един поглед. Беше около тридесетгодишен. Безличен като повечето мижитурки от свитата на депутатите.

— Изчакайте! — отвърнах. — Първо да говоря със сенатора.

— Той не се чувства добре — зауверява ме младежът. — Много е уморен. — И се опита да ми препречи пътя.

Аз го заобиколих и той се втурна да ме настигне.

— Състоянието на сенатора се дължи на смяната в часовите пояси.

— Трябва да говоря с него — настоях и пристъпих в осветеното пространство.

Роу продължаваше да засенчва лицето си с длан.

— Господин сенатор? — казах аз.

— Спрете това проклето чудо! — изфъфли той.

Беше доста пиян. Така мотолевеше думите, че едва го разбирах.

— Сенатор Роу, длъжен съм да ви помоля…

— Ебал съм те и тебе, и коня, на който влезе в кръчмата!

— Господин сенатор… — повторих аз.

— Спрете тая гадна камера!

Обърнах се и направих знак на полицая. Той престана да снима и угаси прожектора.

— Господи! — изпъшка Роу и най-сетне отпусна ръката си.

Изгледа ме с кървясали очи и попита:

— Какво, по дяволите, става тук?

Аз му се представих.

— Тогава защо не разгоните тая зоологическа градина, дето се е събрала около колата ми? — сопна се Роу. — Аз просто си карах към шибания хотел .

— Разбирам, господин сенатор.

— Не мога да проумея какъв е проблемът — добави Роу, махна с ръка и залитна.

— Господин сенатор, вие ли карахте тази кола?

— Еба ли му мамата? Карал ли съм я? — рече той и се обърна към своя спътник. — Джери, я им обясни случая!

Джери изникна светкавично пред мен.

— Съжалявам за случилото се — започна той мазно, — сенаторът не се чувства добре. Снощи се върнахме от Токио и разликата в часовите пояси му се е отразила. Много е изморен.

— Кой караше колата? — попитах.

— Аз — отговори младежът. — Уверявам ви, аз карах.