Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Едно от момичетата се изкикоти.

— Лъже! — развика се мъжът с хавлията. — Другият беше зад волана. И като отвори вратата да излезе, се строполи.

— Същинска зоологическа градина! — изръмжа сенаторът и започна нервно да си разтрива лицето.

— Лейтенант — рече придружителят, — аз карах колата. Имам свидетели. Тези две жени ще го потвърдят.

Той посочи девойките и ги изгледа многозначително.

— Лъжец! — изсъска мъжът с хавлията.

— Момчето казва истината — обади се красавецът със смокинга.

Той имаше лек загар и говореше спокойно и самоуверено, като човек, свикнал да изпълняват заповедите му. Не счете за нужно да се представи. Вероятно беше от Уолстрийт.

— Аз карах колата — продължи да повтаря младежът.

— Лайнян живот! — промърмори Роу. — Искам да си ходя в хотела.

— Има ли пострадали? — попитах аз.

— Не — отвърна придружителят. — Всички са здрави и читави.

— Имате ли формуляр образец десет? — обърнах се към полицая, който стоеше зад мен.

— За какво ви е? — последва въпрос вместо отговор. — Няма блъсната кола. Щетите са незначителни. Протоколираме ги само ако надвишават двеста долара. Единственото, което установихме, е пет нула едно. Ако искате, да го приберем.

Не исках. Пет нула едно означава „шофиране под силно въздействие на алкохол“. В Отдела за специално обслужване изискваха от нас „да реагираме адекватно на ситуацията“. Тоест в подобни случаи си затваряш очите, освен ако някой не заплаши със съд. На практика не арестувахме знаменитости, висши държавни служители и депутати, стига да не се касае за углавни престъпления.

— Запишете си името и адреса на собственика на имението, за да му възстановите щетите — казах аз на младежа.

— Вече си ги записа — обади се човекът с хавлията. — Но искам да знам какво ще предприеме полицията по въпроса!

— Уверих го, че ще му платим обезщетение — заобяснява придружителят. — Но той…

— По дяволите! Съсипахте цялата й градинка! А тя има рак на ухото!

— Един момент! — прекъснах го аз. — Сега кой ще кара колата?

— Аз, аз — настоя Джери.

— Той ще я кара — потвърди сенаторът и кимна. — Джери, сядай на волана!

— Преди това искам да духнете в онзи прибор…

— Да, да, разбира се.

— … и да видя шофьорската ви книжка.

— Ето, заповядайте.

Младежът наду индикатора и ми подаде книжката си. Тя бе издадена в Тексас. На името на Джералд Д. Хардин, тридесет и четири годишен. Записах си номера на документа и адреса на Джери в град Остин, Тексас.

— Добре, господин Хардин. Оставям сенатора под ваша опека.

— Благодаря ви, лейтенант. Много ви благодаря.

— Ще го пуснете да си иде ли? — възмути се собственикът на моравата.

— Дайте на този човек своята визитна картичка и още утре му се обадете. Настоявам да възстановите всички щети — казах аз на Джери.

— Разбира се, разбира се.

Хардин бръкна в джоба си за картичка. Извади оттам нещо бяло, което приличаше на носна кърпа. Бързо го натъпка обратно, изрови отнейде визитка и я подаде на мъжа с хавлията.

— Искам да засадите нови бегонии на мястото на сгазените!

— Добре, господине — угодливо отговори Хардин.

— И да са от същия вид!

— Няма проблеми, господине.

Сенаторът се отблъсна от калника и се изправи, като се олюляваше.

— Шибани бегонии! — смънка той. — Боже, каква шибана вечер! Женен ли сте?

— Не съм — поклатих глава аз.

— А аз съм — рече Роу. — Да ги еба в шибаните бегонии!

— Насам, господин сенатор — подкани го Джери Хардин и му помогна да се настани на седалката до шофьора.

Момичетата се качиха отзад и се разположиха от двете страни на красавеца от Уолстрийт. Хардин седна зад волана и помоли сенатора да му даде ключовете. Аз се обърнах и проследих с поглед патрулните коли, които се отлепиха от тротоара и изчезнаха в нощта. Когато пак застанах с лице към линкълна, Хардин спусна стъклото на прозореца и каза:

— Благодаря, няма да забравя вашия жест.

— Карайте внимателно, господин Хардин.

Той даде на заден ход и смачка още една цветна леха.

— И ирисите! — викна след тях мъжът с хавлията.

Колата на сенатора излезе на улицата. Собственикът на цветята ме изгледа и рече:

— Казвам ви, че караше другият мъж и беше много пиян.

— Ето ви моята визитна картичка — отвърнах аз. — Позвънете ми, ако не се разберете с тях или ако не ви се обадят.

Той разгледа визитката, поклати глава и закрачи към къщата. Ние с Конър се качихме в колата. Подкарах надолу към центъра.