Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Конор сан, она но хито га матеру то итемашита йо.

— Домо — отвърна Конър.

После се обърна към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Хайде, ставай, ще трябва да отложим яденето. Време е да потегляме за поредната среща. Носиш ли касетата?

— Да.

— Добре.

— Къде отиваме?

— Ще навестим твоята приятелка, госпожица Асакума.

Колата подскачаше по дупките на магистралата Санта Моника. Движехме се по посока на центъра. Следобедното небе бе сиво. Май се канеше да вали. Болеше ме гърбът. Конър зяпаше през прозореца и си тананикаше.

В цялата лудница съвсем бях забравил за телефонното обаждане на Тереза. Тя ми бе казала, че била забелязала нещо важно в края на касетата.

— Говори ли с нея? — попитах Конър.

— С Тереза ли? Да, съвсем накратко. Дадох й някои съвети.

— Снощи тя сподели с мен, че открила още нещо в записа.

— Така ли, не ми е споменавала за това — лаконично отвърна той.

Имах чувството, че Конър не ми казва истината, но гърбът толкова ме болеше, че се отказах да го притискам за отговор. Понякога ми се струваше, че моят спътник си е чист японец — потаен и затворен.

— Така и не ми обясни защо си се върнал от Япония — подхвърлих аз.

— Там работех в една фирма — започна той с въздишка. — Като съветник по сигурността. Но не се получи.

— Защо?

— Службата не беше лоша…

— Тогава какво те накара да напуснеш?

Конър поклати глава.

— Повечето чужденци, живели известно време в Япония, си тръгват оттам със смесени чувства. В много отношения японците са чудесни хора. Работливи, умни, весели, сплотени. Но са и най-големите расисти на света. Поради тази причина обвиняват всички останали в расизъм. В своята предубеденост те предполагат, че и другите народи изпитват същата расова нетърпимост… По едно време просто ми писна… Омръзна ми да гледам как жените минават на другия тротоар, когато ме зърнат нощем да вървя срещу тях по улицата. Омръзна ми да се правя, че не забелязвам как в претъпканото метро седалките от двете ми страни остават незаети. Омръзна ми да слушам стюардеси, които предполагат, че не говоря езика им, и питат японските пътници дали ще имат нещо против да седнат до един гайджин. Омръзна ми от тази сегрегация, от снизходителното отношение към мен, от вицовете, от дебелашките шеги по мой адрес, пускани зад гърба ми. Омръзна ми да бъда за всички мръсен негър… Просто ми дойде до гуша и си вдигнах чуковете…

— Май доста ги мразиш.

— Не, напротив, харесвам ги. Но не съм японец. А те никога не те оставят да забравиш това.

Той пак въздъхна и продължи:

— Имам много приятели сред японците, които работят тук. И на тях не им е лесно. И те се чувстват изолирани. Нашенците също ги отбягват. Тези мои приятели ме уверяват, че са първо човеци и чак тогава — японци. Но за съжаление от опит знам, че не е така.

— Искаш да кажеш, че са преди всичко японци?

Конър вдигна рамене.

— Кръвта вода не става.

Остатъкът от пътя изминахме мълком.

Намирахме се в малко помещение на третия етаж на общежитие за чуждестранни студенти. Тереза Асакума ни обясни, че стаята не била нейна, а на приятелка, която заминала да учи един семестър в Италия. На масата бяха инсталирани миниатюрният видеомагнетофон и един малък монитор.

— Не можех да остана повече в лабораторията, а исках да видите това — рече Тереза и започна да превърта касетата напред. — Става дума за края на една от лентите, непосредствено след като сенаторът излиза през аварийния изход.

После натисна някакво копче и записът тръгна с нормална скорост. На екрана се появи безлюдният четиридесет и шести етаж. Бледият труп на Черил Остин лежеше на заседателната маса.

Нищо не се случваше. Наблюдавахме статична картина.

— Какво има за гледане? — проявих нетърпение аз.

— Почакай.

Пак нищо.

И изведнъж забелязах, че кракът на момичето видимо помръдна.

— Какво беше това ?

— Може би мускулен спазъм?

— Не знам, не знам.

Сега пък ръката се раздвижи върху тъмната повърхност на масата. Пръстите се разтвориха и пак се свиха.

— Тя е още жива!

Тереза кимна.

— Така изглежда. А сега наблюдавайте стенния часовник.

Той показваше осем и тридесет и шест. Не откъсвах очи от него, но нищо не се случи. Изминаха около две минути.

Конър въздъхна и констатира:

— Стрелките не се движат.

— Правилно — потвърди Тереза. — Забелязах го по структурата на растера. Точките трептят твърде систематично.

— Какво означава това?