Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Изгасих осветлението в спалнята и в стаята на дъщеря ми. За миг погледът ми се спря на извезаните върху юрганчето слончета. След това угасих лампата и в кухнята.

Върнах се в хола. На екрана вещицата нареждаше на гарвана си да намери Спящата красавица:

— В теб ми е последната надежда. Нали няма да ме разочароваш?

Птицата отлетя.

Телефонът отново иззвъня. Приведох се и тихо допълзях до него.

— Ало?

— Кохай…

Беше гласът на Конър. Долових лекото свистене на радиотелефона в колата.

— Къде си? — рекох аз.

— В теб ли е касетата?

— Да. Ти къде си?

— На летището.

— Ела тук. Веднага! И ми прати подкрепления. О, господи!

Чух някакъв шум пред вратата. Звук от тихи стъпки.

Затворих телефона. Плувнах в пот.

По дяволите!

От летището дотук се стигаше за двадесет минути. Най-малко.

Може и за повече.

Явно трябваше сам да се оправям.

Телефонът иззвъня.

— Лейтенант — обади се гласът с акцента, — ще се разберем и без подкрепления.

Господи, те подслушват радиотелефона на Конър!

— Не искаме да ви причиним нищо лошо, лейтенант. Трябва ни само касетата. Ще ни я дадете ли?

— Тя е в мен.

— Знаем.

— Ще ви я дам.

— Чудесно.

Трескаво обмислях положението си. Исках само да ги отпратя по-далеч от апартамента. По-далеч от дъщеря ми.

— Но не тук.

На входната врата се почука тихо и настоятелно.

Проклятие!

Събитията се развиваха прекалено бързо. Не знаех как да реагирам. Бях клекнал с телефона в ръка и се опитвах да стоя по-далеч от прозорците.

Пак се почука на вратата.

— Ще получите касетата — казах в слушалката, — но първо разкарайте своите хора.

— Може ли повторите?

По дяволите! Отгоре на всичко не разбират английски!

— Кажете на хората си да излязат на улицата. Искам да ги виждам!

— Лейтенант, трябва ни касета!

— Знам, нали ви казах, че ще ви я дам?

Докато говорехме, не свалях очи от вратата. Топката на бравата бавно се завъртя. Някой се опитваше да отвори. После нещо бяло се показа през процепа под вратата.

Визитка.

— Лейтенант, бъдете разумен.

Пропълзях няколко метра напред и взех визитната картичка. На нея пишеше „Капитан Джон Конър, Полицейско управление на Лос Анджелис“.

После чух някой да шепне:

— Кохай…

Бях сигурен, че това е номер. Нали ми бе позвънил от летището…

— Навярно бих могъл да ти помогна, кохай…

С тази фраза Конър бе поел разследването на случая в небостъргача Накамото. Съвсем се обърках.

— По дяволите, отвори вратата, кохай!

Конър беше. Послушах го. Той се промъкна в антрето приведен. Зад себе си влачеше нещо синьо — предпазна жилетка.

— Мислех, че си…

Конър поклати глава и прошепна:

— Знаех, че ще дойдат тук. Чаках в колата в пресечката, близо до задния вход. Колко души са?

— Видях петима, но навярно са повече.

Той кимна.

Гласът от слушалката каза:

— Лейтенант, там ли сте?

— Да, да.

Вещицата от телевизора избухна в злокобен смях.

— Лейтенант, чувам някого при вас!

— Това е само Спящата красавица.

— Зрящата краставица? — недоумяваше гласът. — Какво е това?

— Телевизията. Пуснал съм телевизора.

Чух как японците си говорят нещо шепнешком. После — звук от кола, която мина край тях. Помислих си, че се намират в доста неудобна позиция — на улицата, наоколо жилищни сгради, много прозорци. Някой можеше да ги види. Трябваше да действат бързо.

А може би вече бяха започнали…

Конър ме задърпа за сакото. Искаше да го съблека. Послушах, като продължавах да говоря по телефона:

— Добре, какво искате от мен?

— Да ни донесете касетата.

Погледнах Конър. Той кимна.

— Съгласен съм. Но първо си махнете хората.

— Не разбрах?

Конър ми показа стиснат юмрук и направи гневна гримаса. Искаше да се престоря на ядосан. После затули слушалката с длан и ми прошепна необходимата фраза на японски.

— Йоку кике! — излаях аз. — Я слушай внимателно!

От другия край на линията се чу хлъцване. Явно ги бях изненадал.

— Хай. Мои хора си тръгват. Вие слезте, лейтенант.

— Слизам. — И затворих телефона.

— Дай ми трийсет секунди — прошепна Конър и изчезна през входната врата.

Закопчах предпазната жилетка. Тя беше неудобна и държеше много топло. Веднага се изпотих.

Изчаках тридесет секунди, вторачен в часовника. После излязох.

Някой бе загасил осветлението в коридора. Препънах се в някакво тяло. Наведох се и различих в мрака азиатско лице с деликатни черти. Учудващо младо момче. Направо тийнейджър. Беше в безсъзнание — разбрах по едва доловимото дишане.