Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Синята е най-добрата — рече Мишел и я посочи с пръстче.

— Искате ли да ви направя сандвич, лейтенант? — обади се от кухнята Илейн.

— Да, благодаря.

Копнеех да забравя всичко поне за минута и просто да поседя с дъщеря си. Добре че Конър ме накара да се прибера вкъщи.

Зяпах тъпо в телевизора.

Илейн ми донесе сандвич със салам, маруля и горчица. Открих, че съм гладен. Тя погледна екрана, поклати глава неодобрително и се върна в кухнята. Хапвах си сандвича, като от време на време и Мишел ми помагаше с по някой залък. Тя много обича салам. Мина ми през ум, че това не е най-подходящата храна за невръстно дете, но да не би хотдогът да е по-полезен?

Със сандвич в корема се почувствах малко по-добре. Станах, за да доразтребя играчките. Започнах да разглобявам вятърната мелница.

— Не, не! — провикна се жално Мишел.

Помислих си, че не иска да развалям мелницата, но се оказа, че е закрила очи с ръце, за да не вижда лошата вещица. Превъртях откъса с вещицата и детето се успокои.

Прибрах частите от строителя в кутията и понечих да я прибера на мястото й — на най-ниския рафт на полицата. Държах повечето играчки там, за да може Мишел сама да си ги взема.

Строителят изпадна на пода. Вдигнах го и се опитах да го пъхна обратно. Не влизаше докрай. Нещо му пречеше. Малка сива кутийка. Веднага я познах.

Осеммилиметрова видеокасета с нещо написано на японски върху етикета й.

— Трябва ли ви нещо друго, господин лейтенант? — попита ме Илейн.

Тя си бе облякла палтото и се канеше да си ходи.

— Почакайте малко.

Отидох до телефона и избрах управлението. Помолих да ме свържат със собствената ми кола. Зачаках нетърпеливо. Илейн ме изгледа многозначително.

— Само минутка, Илейн.

На екрана принцът пееше дует със Спящата красавица. Пригласяха им чуруликанията на птичките. Мишел си смучеше палеца.

— Съжалявам, никой не се обажда.

— Капитан Конър оставил ли е номер, на който може да бъде открит?

Последва пауза.

— Капитан Конър не е длъжен да го прави. Той не е на действителна служба — най-сетне проговори телефонистката.

— Знам, знам. Но все пак проверете дали не е оставил телефон.

— Не съм записала нищо, лейтенант.

— Спешно трябва да го намеря.

— Почакайте, ще се опитам да го потърся. — И ми пусна някаква електронна мелодия.

Изругах.

Илейн вече бе в антрето и ме гледаше с укор.

— Господин лейтенант, капитан Елис ми каза, че капитан Конър току-що си е тръгнал.

— Моля?

— Бил е тук до преди малко.

— Идвал е в управлението ?

— Да, но си е отишъл. Не е оставил номер. Съжалявам.

Затворих телефона. Какво е търсил Конър в управлението?

— Лейтенант — обади се Илейн от коридора.

— Почакайте малко, Илейн.

— Трябва да…

— Казах да почакате!

Започнах да кръстосвам хола. Не знаех какво да направя. Изведнъж ме обзе страх. Заради тази касета бяха убили Еди. Не биха се поколебали да очистят всеки, за да се сдобият с нея. Погледнах Мишел, която продължаваше да си смуче палеца.

— Къде ви е колата? — попитах Илейн.

— Долу, в подземния гараж.

— Добре, сега ще вземете детето и…

Телефонът иззвъня. Грабнах слушалката с надеждата, че е Конър.

— Ало?

— Моши моши. Конор сан десу ка?

— Няма го тук — отвърнах аз.

Веднага съжалих, че съм изрекъл тези думи.

— Чудесно, лейтенант — каза гласът със силен азиатски акцент. — Това, което търсим, е у вас, нали?

— Не разбирам, за какво говорите?

— Разбирате, разбирате…

Чувах слабо съскане в слушалката. Обаждаха се от радиотелефон. Можеха да са навсякъде.

Дори и пред вратата ми.

По дяволите!

— Кой се обажда?

Но вече бяха затворили.

— Какво става, господин лейтенант? — попита Илейн.

Аз изтърчах до прозореца. Пред входа бяха спрели три коли. От едната слязоха пет тъмни силуета.

Стараех се да не се паникьосвам и да действам спокойно.

— Илейн, вземете Мишел и двете се скрийте под леглото в спалнята. Каквото и да става, не бива да издавате нито звук. Разбрахте ли ме?

— Не искам, татко!

— Хайде, Илейн!

— Тате, само да догледам „Спящата красавица“!

— После ще ти я пусна.

Извадих пистолета си и проверих пълнителя. Илейн онемя и облещи очи.

После се окопити и грабна малката.

— Да вървим, мишленце.

Мишел започна да се върти в ръцете й.

— Не искам, татко.

— Мишел!

Детето млъкна, шокирано от тона ми. Илейн я отнесе в спалнята. Заредих с патрони още един пълнител и го пуснах в джоба на сакото си.