Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Само толкова?

— Какво има за писане? Просто поредната американска фирма, продадена на японците. Знаеш ли, че от 1987 година досега те са закупили сто и осемдесет наши компании, занимаващи се с най-съвременна електроника? Кой го е еня за някакъв си Майкро Кон?

— Но нали започвате разследвания?

— Така е, ала общественият интерес към тази проблематика е поспаднал. Формално погледнато, салдото ни с Япония се подобрява. Те внасят все по-малко коли в Щатите. Защото ги правят тук, на място. Прехвърлили са някои производства в Малките дракони — Корея, Тайван и така нататък, за да трупаме дълг към тези страни, а не към Япония. Купуват все по-големи количества американски дървен материал и портокали, за да ни измият очите. Всъщност ни третират като слабо развита държава и внасят от нас суровини, а не готова продукция. Твърдят, че не произвеждаме стоки, от каквито се нуждаят.

— Може и да са прави, Кен.

— В случая какво значение има кой прав, кой крив? — въздъхна той. — Въпросът е дали читателите се интересуват от нашествието на японците, от номерата, които правят с данъците…

— Какви номера?

— Скоро ще пуснем голям материал с продължение на тази тема. Правителството най-сетне се усети, че японските фирми плащат невероятно малко данъци на Америка, въпреки че въртят мащабен бизнес в страната ни. Някои не плащат нищо, което е направо възмутително. Изкуствено си намаляват печалбите, като обявяват невероятно високи цени на съставните части, които внасят от чужбина и после сглобяват в собствените си американски заводи. Това е крещящо закононарушение, но нашето правителство досега си затваряше очите, защото японците пръскат по половин милиард годишно във Вашингтон, за да няма недоволни.

— Нали ще напишеш всичко това?

— Да, да. Ще се занимаем сериозно и с Накамото. Според някои мои източници тази фирма скоро ще я съдят за нелоялна конкуренция. По-точно за сговор между фирми, целящ монополно диктуване на цените. Между другото този начин на действие е характерен за всички японски компании. Проверих в съдебните архиви и се оказа, че това не е първият крупен процес по подобно обвинение. През 1987-а за незаконно ценообразуване са съдили Минолта. През 1989-а — Панасоник. През 1991-ва — Нинтендо и Мицубиши. И това е само върхът на айсберга.

— Значи ще има полза от статията ти — заключих аз.

Кен се покашля.

— Искаш ли да напиша истината за виетнамските бандитчета, които говорели японски?

— Не.

— И аз мисля, че е излишно — съгласи се той.

— За всички ще е по-добре…

По предложение на Конър решихме да обядваме в някакво ресторантче за суши в Кълвър Сити. Когато паркирах отпред, собственикът тъкмо закачаше табела „ЗАТВОРЕНО“. Щом видя Конър, веднага я обърна. От другата й страна пишеше „ОТВОРЕНО“.

— Познава ме — обясни ми моят спътник.

— Искаш да кажеш, че си му симпатичен?

— Не мога да знам със сигурност.

— Значи просто обърна табелата, защото се е появил клиент, така ли?

— Не. За Хироши е по-изгодно да затвори, отколкото да задържа персонала само заради двама клиенти, при това гайджини. Но аз съм чест посетител на заведението му и той цени взаимоотношенията ни. Това няма нищо общо нито с изгодата, нито със симпатиите.

Слязохме от колата.

— Японската система на обществени отношения е съвсем различна от нашата — продължи Конър. — Американците не могат да я разберат.

— Вече започваме по малко да я проумяваме — възразих аз и му разказах за бъдещата статия на Шубик.

— Най-лесно е да кажеш, че японците са нечестни. Те просто играят по други правила. Американците не са в състояние да схванат тази елементарна истина.

— Добре, но все пак да правиш такива номера с цените е незаконно.

— В Америка — добави Конър. — В Япония това е напълно нормално. Запомни, кохай! Те същностно се различават от нас. За тях тайните споразумения са нещо съвсем естествено. Това пролича най-ясно по време на борсовия скандал „Номура“. Щом чуят за заговорничене, американците бързат да морализират, вместо да приемат, че има и други начини за практикуване на бизнес.

Влязохме в заведението. Посрещнаха ни с поклони и приветствени думи. Конър отвръщаше на японски. Настанихме се и зачакахме.

— Няма ли да си поръчаме? — попитах аз.

— Хироши сам ще реши какво да ни донесе, иначе ще го обидим — обясни Конър.

Хироши донесе ястията и започна да реже рибата.

Телефонът иззвъня. От другия край на заведението един японец се провикна: