Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Ние му викаме рокендрол. Така обикновено се прикрива застопорен кадър. Когато видеото е „на пауза“, всичко спира да се движи, дори и най-малките точици. А ако камерата снима някаква статична картина, все пак има известно трептене. Затова се вземат две-три секунди запис и се въртят безконечно. Така се създава илюзията, че камерата продължава да работи.

— Значи според теб записът е спрян в осем и трийсет и шест?

— Да, по това време момичето явно е било още живо. Може и да се лъжа, но…

Конър кимна.

— Затова оригиналната касета е била толкова важна.

— Каква оригинална касета? — не го разбра Тереза.

Извадих от джоба си кутийката, която бях намерил предната вечер в апартамента си.

— Пуснете я! — нареди Конър.

Този път четиридесет и шестият етаж бе заснет от една странична камера, която ясно показваше заседателната зала. Касетата действително бе от оригиналните. Видяхме убийството и това как Мортън изчезна през аварийния изход.

После продължихме да наблюдаваме момичето.

— Не забелязвам часовника…

— Тази камера не го лови.

— Колко време мислите, че е изтекло? — попита Конър.

Тереза поклати глава.

— Не знам. Няколко минути.

Момичето на масата се размърда. След крака и ръката, главата й също се помести. Без съмнение Черил бе жива.

После отдясно в кадър се появи някакъв мъж. Влезе в заседателната зала и се обърна, за да се увери, че е сам. Разпознах Ишигура. С делова крачка той стигна до момичето, стисна го за врата и го удуши.

— Господи!

Черил се сгърчи в агония. Ишигура не я пусна още дълго, след като тялото й бе вече безжизнено.

— Не оставя нищо на случайността — изкоментирах аз.

— Педант — съгласи се с мен Конър.

Ишигура си свърши работата, оправи си ръкавелите и си приглади сакото.

— Това, което видяхме, ни стига — рече моят наставник. — Спрете касетата.

Излязохме на улицата. Рехавите слънчеви лъчи едва пробиваха смога. Край нас профучаваха коли, друсайки се по безбройните дупки на платното. Сградите наоколо ми изглеждаха отчаяно занемарени.

Качихме се в автомобила.

— Накъде? — попитах аз.

Конър ми подаде слушалката.

— Обади се в управлението и им съобщи, че разполагаме с касета, на която е записано как Ишигура убива момичето. Уведоми ги, че тръгваме към Накамото да го арестуваме.

— Мислех, че си против използването на радиотелефони.

— Прави, каквото ти казвам.

Послушах го. Обясних на дежурния нашите намерения. Той ме попита дали имаме нужда от подкрепление. Конър поклати глава и аз отговорих отрицателно.

После затворих телефона.

— А сега?

— Карай към Накамото.

След като бях гледал четиридесет и шестия етаж толкова пъти на запис, се почувствах странно, когато отново се озовах на него. Макар че бе събота, в административната централа на Накамото кипеше работа. Секретарки и чиновници търчаха насам-натам из огромното овално помещение. През деня то изглеждаше по друг начин. Отвсякъде проникваше светлина и въпреки смога околните небостъргачи сякаш бяха на хвърлей разстояние.

Погледнах към тавана и установих, че охранителните камери вече ги няма. В заседателната зала, където бе удушена Черил Остин, няколко работници монтираха голяма маса от светло дърво и подреждаха около нея столове, тапицирани в бежово. Черните мебели бяха изчезнали. С новото обзавеждане помещението изглеждаше изцяло променено.

В залата, която се намираше в отсрещния край на етажа, се провеждаше съвещание. Слънчевите лъчи се процеждаха през стъклените стени и огряваха четиридесетина души, разположили се на дълга маса, застлана със зелено сукно. От едната страна американци, от другата — японци. Пред всекиго имаше папка с книжа. Забелязах, че централно място сред американците заема Боб Ричмънд.

Конър въздъхна.

— Каква е тая сбирка?

— Едно от прословутите съботни съвещания, кохай.

— От онези , за които говореше Еди ли?

Моят спътник кимна.

— Събрали са се, за да уточнят формалностите по сключването на сделката за Майкро Кон.

Пред асансьорите имаше бюро, зад което седеше портиерка или по-скоро секретарка, отговаряща за посрещането на посетителите. Тя търпеливо ни изчака да огледаме етажа и да си разменим няколко реплики и накрая вежливо попита:

— С какво мога да ви бъда полезна, господа?

— С нищо, благодаря. Чакаме един човек.

Сбърчих чело. В единия ъгъл на масата разпознах Ишигура, който пушеше цигара. Мъжът до него му прошепна нещо в ухото, убиецът кимна и се усмихна.