Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Много беше сладка — припомни си бабата. — Момчетата бяха луди по нея. Пред къщата ни винаги висеше цяла сюрия младежи. С пръчка не можеш ги разгони.

Тя млъкна и след малко продължи:

— Е, открай време си знаех, че не е съвсем наред в главата… Беше й приятно, че е харесвана. Обичаше да гледа как се бият заради нея. Беше още на седем-осем години, а вече ръкопляскаше на боричкащите се в прахта влюбени хлапета. Когато се замоми, бе станала специалистка в дразненето на момчета. Ужасно ги тормозеше. Понякога ставаше страхотно зла. Имаше й нещо… Тананикаше все една песен. До полуда.

— На Джери Лий Луис ли?

— Да, същата. Любимата песен на татко й. Когато бе съвсем малка, той я слагаше на седалката до себе си, прегръщаше я през раменцата, пускаше радиото и под ужасните звуци на тези рокове отпрашваха в кабриолета към града. Черил бе толкова горда, че е с най-хубавата си рокличка и се вози с баща си. Ах, колко сладко дете беше! Същинско копие на майка си.

Женицата се разплака. Аз й подадох хартиена кърпичка и се опитах да проявя съчувствие.

Когато се поуспокои, ме попита как точно е умряла Черил.

Не знаех какво да й отговоря.

На излизане от управлението, при фонтаните пред входа ме спря японец в костюм. Представи се официално и ми връчи визитка. В първия миг не го познах. Беше господин Ширай, главният финансист на Накамото.

— Сумису сан, искам да ви уверя, че фирмата ни искрено съжалява за поведението на господин Ишигура. Действията му са непростими. Извършил ги е без наше знание. Накамото е почтена компания, ние спазваме законите. Нямаме нищо общо с постъпката на господин Ишигура. Тя е в разрез с принципите, които отстояваме в бизнеса. Работата на господин Ишигура тук, в Америка, изискваше от него да контактува с редица банкери и търговци, които се занимават с нечестни сделки. Според мен той бе прекалено дълго време в Щатите и придоби някои лоши навици.

„Така значи — помислих си, — извинение и обида едновременно.“ Не знаех какво да му отговоря.

Най-сетне казах:

— Господин Ширай, имаше едно предложение за малка къща…

— Да-а…

— Вероятно не сте чували за него.

— Всъщност май съм чувал…

— Питам се, дали все още го поддържате?

Настъпи продължителна пауза.

Фонтаните весело плискаха игриви струи до нас.

Ширай ме гледаше с присвити очи и се чудеше кой вариант да избере.

— Сумису сан, предложението беше некоректно. Считайте го за оттеглено.

— Благодаря ви, господин Ширай.

Подкарах към къщи. И двамата с Конър мълчахме. Колата се движеше по магистралата Санта Моника. Всички указателни табели бяха изрисувани със спрейове от хулигани. Платното беше осеяно с дупки и неравности. Вдясно от нас сред смога се издигаха небостъргачите. Унила гледка, излъчваща беднотия и разруха.

— В края на краищата всичко се свежда до конкуренцията между Накамото и някаква друга японска фирма. Сборичкали са се за Майкро Кон, така ли?

— Причините за убийството са много — рече Конър. — Но действително за японците Америка не е нищо повече от арена за тяхното взаимно конкуриране. А ние — само фигуранти в тази корида.

Стигнахме до моята улица. Навремето тя ми се струваше приятна със своите стройни редици дървета по тротоарите, с детската площадка. Сега въздухът бе ужасно замърсен, а улицата — сива и неприветлива.

Паркирах колата. Конър слезе и ми подаде ръка за довиждане.

— Не се отчайвай.

— Лесно е да се каже — отвърнах аз.

— Проблемите са сериозни, но ще се оправим. И преди се е случвало да затънем, ала сме успявали да изплуваме.

— Дано излезеш прав.

— Какво ще правиш оттук нататък?

— Не знам — вдигнах рамене аз. — Искам да се махна, но няма къде да отида.

Конър кимна.

— Ще напуснеш управлението?…

— Навярно. Отдела при всички случаи. Тази работа за мен е доста… неясна.

— Благодаря ти за помощта. Желая ти всичко хубаво, кохай.

— И на теб, семпай.

Бях изморен. Качих се по стълбите. Без Мишел апартаментът ми се стори много тих. Взех от хладилника кутия кола и седнах на един фотьойл в хола. Гърбът ме болеше. Станах и пуснах телевизора. Но не можех да се съсредоточа върху предаването. Спомних си думите на Конър за това, че ние, американците, се вторачваме в несъщественото, а не забелязваме важното. Нещата всъщност са прости. Ако продадем страната си на японците, те ще си правят с нея каквото поискат. Така би постъпил всеки собственик.

Отидох в спалнята и се преоблякох. На нощното шкафче бяха пръснати снимките от рождения ден на дъщеря ми. Когато всичко това започна, тъкмо се бях наканил да ги подредя. Те вече бяха остарели — не отговаряха на действителността. Оттогава Мишел доста се бе променила. От телевизора в хола се разнесе смях.