Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Дори в гръб си личеше, че е безумно уплашен. Движеше се бавно, като в транс. Мотаеше се безцелно из залата, мъчейки се да си събере мислите и да вземе някакво решение.

С всяко повторение отношението ми към заснетата сцена се променяше. Първите няколко пъти бях напрегнат и изпитвах нещо като сексуална, воайорска възбуда. Постепенно успях да се дистанцирам от действието и да погледна на него аналитично. Накрая епизодът сякаш загуби човешките си измерения. Виждах само абстрактни тела, движещи се в някакъв интериор.

— Това момиче не е наред — заключи Тереза.

— И аз така мисля.

— Не може да се каже, че е невинна жертва.

— Навярно имаш право.

Пак изгледахме удушаването. Не открихме нищо ново.

Най-сетне предложих:

— Да преминем нататък.

Веднага след сцената с убийството събитията се развиха неочаквано интригуващо — мъжът спря да крачи напред-назад и рязко се извъртя на една страна, сякаш беше забелязал или чул нещо.

— Другия ли видя? — попитах аз.

— Навярно — посочи мониторите Тереза. — Точно в този отрязък от лентата сенките не отговарят на светлинните източници. Сега вече знаем защо.

— Нещо е било изтрито, нали?

Тя пусна отново последните метри от записа. Убиецът погледна право към аварийния изход. Явно бе видял третия, но изглежда, това не го притесни, нито уплаши.

Тереза увеличи главата му.

— Можеш ли да го разпознаеш?

— Виж профила — не отговори на въпроса ми тя.

— Какво да му гледам?

— Челюстта се движи. Той говори.

— На другия ли?

— Или на себе си. Но явно е съкрушен. А сега като че ли получи прилив на енергия.

Мъжът се размърда. Движенията му бяха съвсем целенасочени. Спомних си, че когато гледах този епизод в полицейското управление, поведението на убиеца ми се стори странно. Сега, през погледа на петте камери, всичко се изясни. Той вдигна гащичките от пода.

После се наведе над мъртвото момиче и взе часовника му.

— Не мога да повярвам! — извиках. — Той й свали часовника.

Вероятно на него е имало гравирано посвещение. Друго обяснение не ми дойде наум.

Мъжът мушна гащите и часовника в джоба си и понечи да излезе от залата. В този момент Тереза отново застопори картината.

— Какво има? — попитах я.

Тя ми показа нещо в ъгъла на единия от мониторите.

— Ето.

Ракурсът бе от камерата, която заснемаше заседателната зала откъм централното помещение. През тъмната стъклена стена едва се различаваха силуетите на трупа и на убиеца.

— Е, и?

— Погледни тук ! — Тя забоде пръст в екрана. — На този кадър са пропуснали да го изтрият.

Забелязах фигурата на третия, която приличаше на призрак, отразен в стъклото. Обективът я бе уловил в подходящ ракурс. Осветлението също бе благоприятно. За пръв път можехме да твърдим със сигурност, че това е мъж.

Той бе излязъл от укритието си и се намираше в средата на секретарското помещение. Гледаше към заседателната зала, по-точно — към убиеца. Третият „се оглеждаше“ в цял ръст в стъклената стена, но отражението му бе неясно.

— Можеш ли да го заостриш?

— Ще опитам — каза Тереза.

Пак увеличение, после разпадане на образа и събиране на точките наново в по-ясни форми. Третият придобиваше все по-зрими очертания. Беше мъчително и в същото време вълнуващо да следиш тези преобразования. Малко оставаше да разпознаем мъжа. Съвсем малко.

— Сега ще увелича само лицето му.

То започна да се приближава към нас. Ту се проясняваше, ту се размазваше.

Най-сетне го видяхме отчетливо.

— По дяволите! — изругах.

— Познаваш ли го? — трепна Тереза.

— Да. Това е Еди Сакамура.

По-нататък напредвахме бързо. Вече знаехме със сигурност, че записите са коригирани и че самоличността на убиеца е променена. Проследихме го как излиза от залата, хвърля печален поглед назад към момичето и се отправя към аварийния изход.

— Все пак са успели да променят лицето му само за няколко часа! — поклатих глава аз.

— Разполагат със страхотен софтуер за нанасяне на изображения върху релефни повърхности — обясни Тереза. — Най-съвършеният в света. Скоро ще станат по-добри от нас в програмирането, както ни надминаха в хардуера.

— Значи са го постигнали с програма?

— Не са разчитали само на нея. Това би било твърде рисковано от гледна точка на времето. А японците никога не рискуват. Помогнала им е случайността. През по-голямата част от записа лицето на убиеца не се вижда. Той или целува момичето, или е с гръб към обективите. Предполагам, че в последния момент им е хрумнало да го заменят с друго. Разбрали са, че е достатъчно да коригират само този момент… Ето, когато минава покрай огледалото.