Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Целунаха се и отново се прегърнаха. В общуването им имаше нещо фамилиарно, освободено.

— Стари познати са — заключи Тереза.

— И на мен така ми се струва.

Без да престават да се целуват, двамата тръгнаха към залата, препъвайки се. На моите два монитора Черил и мъжът се превърнаха в съвсем дребни фигурки, които се движеха между бюрата в отсрещния край на етажа, и…

— Почакай! Какво беше това? — попитах аз.

Тя върна записа кадър по кадър.

— Ето тук! — показах й. — Виждаш ли?

Докато следеше двойката, окото на камерата се плъзна по калиграфски изписания с йероглифи свитък, окачен на стената, близо до асансьора. Свитъкът бе покрит със стъкло. За миг нещо проблесна върху него.

Тереза се намръщи.

— Това не е отражение на двойката.

— Така излиза — съгласих се аз.

— Да го видим по-отблизо.

Тя отново започна да увеличава част от застиналата картина. Свитъкът нарастваше пред очите ни и ставаше все по-зърнест. Проблясъкът се уголеми и се раздели на две — на размазано петно и на вертикална светла черта, която пресичаше почти цялата повърхност на стъклото.

— Сега ще го пораздвижа — рече Тереза и започна да пуска записа кадър по кадър. В единия от кадрите отвесната черта изчезна, после пак се появи. Остана на екрана в продължение на още десет кадъра и окончателно се загуби. Мъглявото петно обаче присъстваше през цялото време.

— Хъмм — озадачи се красивата студентка и се зае да увеличава светлото петно. Постепенно то се разпадна на блестящи точици и заприлича на снимка от учебник по астрономия, изобразяваща звезден облак. Но при цялата им хаотичност в тяхното разположение имаше някаква закономерност. Стори ми се, че различавам нещо като Х-образна форма. Споделих откритието си на глас.

— Прав си — потвърди Тереза. — Ще го изчистя.

Компютърът започна да обработва въведените данни. Размазаното петно придоби по-ясни очертания. Превърна се в подобие на римски цифри.

— Какво, по дяволите, е това? — зачудих се.

Тереза продължи да работи с апаратурата.

— Сега ще направя по-контрастен растера — информира ме тя.

Римските цифри станаха по-четливи.

Тереза се мъчеше да синтезира автентичната им форма. Ту успяваше донякъде, ту ги правеше още по-мъгляви. Най-сетне сполучи.

— Прилича ми на обърнат надпис „ИЗХОД“ — каза тя. — Нали в противоположния край на етажа, срещу асансьорите, имаше някакъв изход?

— Да.

— Светещият надпис над него се отразява в стъклото на свитъка. А сега да видим вертикалната светлинна черта. Появява се за миг и пак изчезва. Интересно! — И за да се увери, извъртя няколко пъти въпросните кадри.

Изведнъж се досетих.

— Това е авариен изход. Зад него има стълбище. Навярно някой е отворил вратата и пак я е затворил. Проблясъкът е от осветлението на стълбището.

— Значи според теб някой е влязъл през задния вход, така ли?

— Да.

— Виж ти! Да се опитаме да го разпознаем.

Тя отново пусна записите. При това увеличение картината се превърна във фойерверки от точки. Сякаш най-малките съставни частици на изображението оживяха и се залюляха в свой собствен танц, нямащ нищо общо с онова, което представляваха като съвкупност. Очите ме заболяха от взиране в тази илюминация. Разтърках ги и простенах:

— О, боже!

— Ето, тук ! — спря лентите Тереза.

Не можах да различа нищо, освен хаотично разположени черно-бели точки. Образът ми напомни за видеозона, с който лекарят наблюдаваше протичането на бременността на Лорън. „Това е главичката на бебето, а това — коремчето…“ Нищо не забелязвах.

„Погледнете как си свива пръстчетата! Ето, сърчицето й тупти!“ — сочеше ми лекарят.

Видях как сърцето биеше. Малкото сърчице на моята дъщеричка…

В светлината на създалите се обстоятелства…

— Това е рамото му! — възкликна Тереза. — Ето я и главата, по-скоро очертанията й. Сега той тръгва напред. Отражението му става по-голямо. Спира се в онова коридорче и наднича иззад ъгъла. Много е предпазлив. Бои се да не го забележат. Обръща се крадешком. Ето профила му, носа… Виждаш ли го? Знам, че е трудно, но ако се вгледаш внимателно… Сега ги наблюдава.

Изведнъж трептящите пред очите ми точки се превърнаха в силует на мъж, застанал в коридорчето до аварийния изход.

Притаен, той следеше с поглед любовниците.

В другия край на етажа те се целуваха и не забелязваха присъствието му.

Полазиха ме тръпки.

— Различаваш ли чертите на лицето му?

Тереза поклати глава.