Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Оттогава минаха близо две години. Мишел промени моя живот, работата ми, бита ми. Сега тя бе моя дъщеря. При мисълта, че може да ми я отнемат, изпитвах болка, сякаш нож пореше корема ми.

В светлината на създалите се обстоятелства…

Гледах екрана. Черил Остин чакаше любовника си.

… съдът е допуснал грешка…

Не, помислих си, съдът не допусна грешка. Лорън не бе в състояние да се справи с родителските задължения, тя не беше добра майка. Често пропускаше да вземе Мишел в събота и неделя. Уж била много заета. Не намираше време да се види със собствената си дъщеря. Една неделя вечер тя ми върна детето разплакано. „Не знам какво да я правя. Не спира да реве“, вдигна ръце Лорън. Оказа се, че пеленките бяха подмокрени и Мишел бе получила болезнен обрив. Тя има чувствителна кожа и пелените й трябваше често да се сменят.

Бившата ми съпруга не се бе погрижила за това. Започнах да преобувам бебето. Влагалището му бе изцапано с изпражнения. Лорън дори не бе измила както трябва собствената си дъщеря.

Не смятате ли, че съдът е допуснал грешка?

Не.

В светлината на създалите се обстоятелства…

— По дяволите! — изразих на глас мислите си.

Тереза натисна някакъв клавиш и изображенията и на петте монитора застинаха.

— Какво има? — попита ме тя. — Забеляза ли нещо?

— Извинявай. Отнесох се нанякъде.

— Съсредоточи се! — И пак пусна записите.

Мъжът прегърна Черил Остин. Виждахме сцената от различни ракурси. Имаше нещо странно в това, да ги наблюдаваш от всички страни едновременно. Приличаше на холографско изображение.

Двата монитора, които аз следях, показваха двойката право отгоре и отдалеч — от отсрещния край на етажа. На единия екран двете фигури бяха съвсем дребни, а на другия се виждаха само теметата им. Но аз най-съвестно продължавах да се взирам.

До себе си чувах равномерното дишане на Тереза Асакума. Стрелнах я с очи.

— Гледай записа! — изкомандва тя.

Послушах я.

Любовниците се бяха слели в страстна прегръдка. Мъжът натисна Черил върху едно от бюрата. Видях ясно лицето й, когато тя погледна към тавана. Сплетените тела прекатуриха някаква обрамчена снимка, поставена върху бюрото.

— Стоп! — обадих се.

Тереза пак натисна копчето.

— Какво има?

— Ето тук — посочих й.

В остъклената снимка се отразяваха смътно очертанията на главата на мъжа, който се бе надвесил над Черил.

— Можеш ли да извлечеш образа на лицето му от това?

— Не знам. Да опитаме.

Ръката й бързо заснова по контролните табла на уредите.

— Всяко видеоизображение представлява цифров код — поясни тя. — Той вече е в компютъра. Сега ще видим какво ще излезе от него.

Детайлът със снимката започна да се увеличава сякаш на подскоци. Отметнатата глава на Черил остана на заден план.

С уголемяването на квадратчето с образа на убиеца картината ставаше все по-зърнеста. Накрая се превърна в растер от разноцветни точки. После точките набъбнаха и изсивяха. Напълно загубих представа какво изобразява кадърът.

— Ще се получи ли нещо?

— Едва ли. Ето, това е рамката, а това — отражението на лицето му.

Добре че поне Тереза ги различаваше, аз виждах само точки.

— Сега ще го направя по-контрастно.

Тя натисна някакви копчета. Върху екрана се появиха и изчезнаха менюта на компютърни програми. Картината се проясни. Но пак не можех да определя къде е рамката и къде — отражението.

— Засили още контраста — помолих я.

— Готово. А сега ще напасна контурите на растерните точки…

От мъглата започна да изплува лицето на убиеца.

Побиха ме тръпки.

При това голямо увеличение изображението бе едрозърнесто. Зениците на мъжа представляваха две тъмни петна. Очите му бяха отворени, устата — изкривена от страст, от възбуда или от омраза — кой знае? Но не можеше да се разбере чие е лицето.

— Прилича ли ти на японец?

Тя поклати глава отрицателно.

— Отражението му е много мътно.

— Не можеш ли да го избистриш?

— После ще опитам още веднъж, но не вярвам. Да продължим нататък.

Фигурите на мониторите се раздвижиха. Изведнъж Черил опря длани о гърдите на мъжа и го бутна. Лицето му изчезна от стъклото на снимката.

Пак започнахме да следим петте екрана.

Черил му се опъваше. По лицето й се изписа тревога, а може би гняв. Зачудих се дали не я е уплашило изражението му, което така и не успяхме добре да видим.

Любовниците стояха насред безлюдния етаж. Обсъждаха къде да идат. Тя се огледа. Той кимна. Черил посочи заседателната зала. Мъжът като че ли склони.