Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Не. Това са възможностите на техниката. По-ясно не можем да го видим. Не съм в състояние дори да определя къде са му очите и къде — устата.

— В такъв случай да продължаваме — подканих я аз.

Магнетофоните заработиха с нормална скорост. Внезапната смяна на оборотите за момент ме стресна и главата ми се замая. Любовниците продължиха да се тътрят към заличката, като не преставаха да се целуват.

— Значи в момента някой ги наблюдава — рече Тереза. — Интересно, що за момиче е била тя?

— Мисля, че японците наричат такива като нея торигару онай.

— Пеперудка? „Тори…“ какво?

— Няма значение. Исках да кажа, че е лека жена.

Тереза поклати глава.

— Вие, мъжете, твърде безотговорно си служите с подобни определения. На мен ми се струва, че го обича, но май не е добре психически.

Двойката наближи заседателната зала. Черил внезапно се извъртя и се опита да се откопчи от мъжа.

— По доста странен начин изразява любовта си към него — отбелязах аз.

— Усеща, че нещо не е наред.

— Защо мислиш така?

— Не знам. Може би е чула нещо. Може да е доловила присъствието на другия мъж. Нямам представа.

Каквато и да бе причината, Черил упорито се съпротивляваше на любовника си, който я бе сграбчил през кръста и я влачеше към заличката. На вратата момичето се запъна и пак се помъчи да му се изплъзне.

— Тук може да изскочи нещо — предположи Тереза и натисна копчето.

Всички стени на заседателната зала бяха стъклени. Външните бяха съвсем прозрачни и през тях се виждаха светлините на града. Но тези, които отделяха помещението от овалната арена в средата на етажа, бяха достатъчно тъмни, за да играят ролята на огледало. Черил и любовникът й се боричкаха пред входа на залата и телата им се отразяваха в стъклото.

Тереза пак намали скоростта. Гледахме сцената кадър по кадър. От време на време тя спираше картината, увеличаваше някой сектор и изследваше внимателно растера. Работата й вървеше трудно. Двамата се движеха доста бързо върху екрана. Често отраженията на силуетите им бяха размазани. Пречеха и прозиращите отзад светлини на небостъргачите в далечината.

Напредвахме твърде бавно.

Започнаха да ме хващат нервите.

Стоп. Увеличение. Взиране. И отново нататък…

По едно време Тереза въздъхна.

— Нищо не се получава. Това стъкло ще ме довърши!

— Давай, давай — насърчих я аз.

Черил се вкопчи в рамката на вратата, а партньорът й се опитваше да я вкара в заличката. Най-сетне успя да я надвие и я въвлече вътре. Черил хвърли ужасен поглед назад и замахна да го удари. Чантичката й отлетя настрана.

Мъжът я просна на масата и тя се обърна към обектива на камерата, монтирана на тавана, точно над главите им. Късо подстриганата руса коса контрастираше с тъмната дървена повърхност. Поведението на Черил отново се промени. Тя спря да се съпротивлява. На лицето й се изписа очакване или може би възбуда. Облиза устни. Очите й се впиваха в мъжа, навел се над нея. Той повдигна полата й.

Черил се усмихна и пошушна нещо в ухото му.

Любовникът с един замах съдра гащичките й.

Тя пак му се усмихна. Но някак напрегнато, хем предизвикателно, хем умоляващо.

Очевидно се възбуждаше от собствения си страх.

Ръцете му започнаха да галят шията й.

Надвесени над мониторите в потъналата в мрак лаборатория, отново и отново гледахме удушаването, без да обръщаме внимание на скърцането на кънкьорите над главите ни. На петте екрана в различни ракурси тя вдигна крака на раменете му и той започна да си сваля ципа на панталона. При повторенията забелязах някои дребни детайли, на които не бях обърнал внимание. Начинът, по който Черил се излегна на масата и разтвори бедра. Огъването на гръбнака му, когато мъжът проникна в нея. Промяната в усмивката й. Изписаното по лицето й блаженство и очакване на нещо познато. Жестовете, с които го подканяше, шепнейки му. Нейните ръце, страстно впити в гърба му. Внезапния обрат в настроението й. Проблясъкът на гняв в очите й. Шамарът. Това, как съпротивата от преднамерено възбуждаща се превърна в отчаяна, в истинска. Облещените й очи. Ръцете, които се опитваха да го отблъснат и бутнаха ръкавите на сакото му нагоре. Проблясването на металните копчета на ръкавелите. Отражението на светлина от стъкълцето на часовника й. Отпускането на ръката върху масата. Петте бледи пръста върху тъмния фон. Конвулсивното им потрепване и после — злокобната неподвижност на смъртта.

Вцепенението на мъжа. Неспособността му да разбере веднага какво се е случило. Опитите му да я свести.