Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Но…

— О, как ги мразя! — добави тя, като не спираше да избистря контурите на главата. — Знаеш ли кой е Нобору Такешита?

— Не беше ли някакъв бизнесмен?

— Не. Такешита е бивш министър-председател. Преди няколко години той се пошегува по повод посещението на американски военен кораб в японско пристанище. Публично заяви, че съжалявал горките американски морячета, които не можели да си позволят да слязат на брега, защото стандартът в Япония бил твърде висок и те нямали достатъчно пари. „Не им остава нищо друго — каза той, — освен да си стоят на кораба и да се заразяват един друг със СПИН.“ Този анекдот беше много популярен в Япония.

— Наистина ли си е позволил такова нещо?

— Ако аз бях американка и някой изтърсеше това по мой адрес, щях да си прибера всички военни кораби и да оставя жълтите сами да си бранят страната. Значи за пръв път чуваш, че Такешита е направил подобно изказване?

— Да.

— Американските медии нямат грешка! — възмути се тя и поклати глава.

Личеше си, че е разярена. Пръстите на здравата й ръка трескаво сновяха по копчетата на апаратурата.

— Мамка му! — изруга през зъби.

— Успокой се, Тереза.

— Не мога. Сега ще ги разбием тези копелета!

Загради в квадрат силуета на главата и започна да я следи кадър по кадър. Ясно пролича как изведнъж тя трепна и стана по-голяма.

— Ето тук е спойката! Тук е краят на коригираното и започва остатъкът от оригинала. Това вече е истинският убиец.

Фигурата вървеше към стълбището в дъното на коридора. Тереза внимателно разглеждаше бавно сменящите се кадри. Формата на силуета започна да се променя.

— Благодаря ти, Господи! Точно това се надявах да стори! — възкликна Тереза.

— Какво става?

— Той се обръща, за да хвърли последен поглед назад. Виждаш ли? Главата му се завърта. Появява се носът. После изчезва, защото убиецът вече е с лице към нас.

Силуетът бе наситеночерен.

— Струва ми се, че това няма да ни помогне.

— Ти ще кажеш! — И пак занатиска копчетата.

— Образът му е тук, върху лентата, но още не можем да го видим — рече тя. — Сега ще усиля сигнала. Ще осветя тъмнината… Готово!

В миг черната фигура се озари. Около главата й се образува нещо като бял ореол. Лицето изсветля и за пръв път го съзряхме ясно.

— А, не бил японец — разочаровано въздъхна Тереза.

— Господи! — смаях се аз.

— Познаваш ли го?

— Как не!

Чертите му бяха поразкривени от напрежение, горната устна — извита нагоре в нещо като гримаса на недоволство, но нямаше съмнение…

От екрана ме гледаше лицето на сенатора Джон Мортън.

Не можех да откъсна очи от екрана. Чувах тихото бръмчене на апаратурата, звука от водата, която капеше в кофите нейде из мрака на лабораторията, и дишането на Тереза, ускорено като на спринтьор след състезание.

Зяпах монитора и в съзнанието ми отделните детайли се сглобиха в едно цяло, подобно на пъзел.

Джулия Йънг: „Приятелят й често пътува… До Ню Йорк, Сиатъл, Вашингтон… Тя е лудо влюбена в него“.

Джени монтажистката: „Мортън е хванал някакво младо гадже, което направо го побърква. Страшно я ревнува“.

Еди: „Тя много обичаше да предизвиква бъркотии и да създава неприятности“.

Джени: „От половин година това девойче се появява по светски сбирки в компанията на разни вашингтонски величия“.

Еди: „Тя не беше наред. Обичаше да й причиняват болка“.

Джени: „Мортън оглавява сенатската комисия по финансите, която разглежда случая с продажбата на Майкро Кон“.

Коул, човекът от охраната на Накамото, с когото се видяхме в барчето: „Нищо не можете да им сторите. Всички управници са в джоба им. Купили са ги“.

Конър: „Някой иска да приключим час по-скоро разследването“.

Мортън: „Значи следствието е окончателно прекратено?“.

— По дяволите! — възкликнах аз.

— Кой е той?

— Сенатор.

— Охо! — промълви тя и се взря в екрана. — А защо толкова са се загрижили за доброто му име?

— Той заема важен пост във Вашингтон и има отношение към една голяма сделка. А вероятно съществуват и други причини.

Тереза кимна.

— Може ли да извадим снимка от този кадър? — поинтересувах се.

— Не. Не разполагам с необходимата техника. Лабораторията няма достатъчно средства.

— Какво ще правим тогава? Трябва да взема със себе си някакво доказателство.

— Мога да фотографирам екрана с „Полароид“. Няма да се получи много качествено, но е по-добре от нищо.

Тя се запрепъва в мрака, като пипнешком търсеше апарата. Най-сетне го намери и се върна при мен. Направи няколко снимки от близко разстояние.