Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

— Да. Стори ми се, че е доста стар и че е получен вследствие на изгаряне.

— На коя ръка беше?

— Чакай да помисля… — сбърчих вежди аз.

Припомних си как Еди пушеше цигара след цигара и хвърляше фасовете в кактусовата градина. Белегът беше на…

— Лявата!

— Правилно — потвърди Конър.

— Но на записа белегът ясно се вижда. Когато Еди минава край огледалото и докосва с ръка стената…

Млъкнах.

На видеолентата Еди докосваше стената с дясната ръка.

— Господи! — възкликнах.

— Да, така е. Допуснали са груба грешка. Навярно са объркали кое е отражение и кое — не. А може и в бързината да са нямали време да проверят на коя ръка е белегът и просто са решили да го лепнат на дясната.

— Значи снощи си забелязал, че белегът не е на мястото си, и…

— И разбрах, че са променяли нещо в записа — продължи мисълта ми Конър. — Изпратих те в лабораторията, за да узнаеш къде биха могли не само да презапишат лентите, а и да ги подложат на техническа проверка. После се прибрах вкъщи да спя.

— Но защо ни позволи да арестуваме Еди, след като си знаел, че не той е убиецът?

— Понякога трябва да оставиш събитията да се развиват така, както иска противникът. Явно искаха да ни внушат, че Еди е удушил момичето. Нека си мислят, че сме се хванали на въдицата.

— Но вследствие на това загина един невинен човек! — възмутих се аз.

— Не мисля, че Еди е невинен — възрази Конър. — Той беше затънал до гуша в този случай.

— А как разбра, че всъщност Мортън е извършил престъплението?

— Той сам се издаде, когато се срещнахме с него.

— С какво?

— Много хитро ни баламосваше. Опитай се да вникнеш в същността на думите му. Между празните приказки, с които ни хвърляше прах в очите, той три пъти ни попита дали следствието е приключено. После се поинтересува има ли убийството нещо общо с продажбата на Майкро Кон. Доста странен въпрос!

— Защо да е странен? Нали Мортън ни обясни, че се познава с разни японски индустриалци. С Ханада и кои бяха там…

Конър поклати глава.

— Като отсееш глупостите, остава същественото: „Приключило ли е следствието? Правите ли връзка между убийството и продажбата на Майкро Кон? Защото аз възнамерявам да си променя позицията спрямо сделката“.

— Добре, но…

— Той не ни обясни най-важното: защо променя позицията си?

— Как да не ни е обяснил? Нали говори за това, че никой не го подкрепя, че не е в състояние да спечели битката сам…

Конър ми подаде фотокопие на някакъв печатан текст. Хвърлих едно око. Беше преснета страница от вестник. Върнах му я.

— Не мога да чета, докато карам. Кажи ми за какво става дума.

— Това е интервю, дадено от сенатора Мортън за „Уошингтън Поуст“ — поясни Конър. — В него политикът заявява твърдото си несъгласие с продажбата на Майкро Кон. Твърди, че сделката щяла да застраши националната сигурност и американските икономически интереси. Дрън-дрън — нататък е все в този дух. Продавали сме си бъдещето на Япония и тем подобни. Интервюто е взето в четвъртък сутринта. В четвъртък вечер Мортън посещава приема на Накамото и на следващия ден променя напълно отношението си към случая „Майкро Кон“. Вече не възразява срещу сключването на сделката. Как ти се струва това?

— Господи! — изпъшках аз. — Сега какво ще правим?

По принцип на нас, полицаите, не ни липсва самочувствие. Но понякога осъзнаваш колко ниско си в йерархията на властта и те хваща страх да застанеш срещу истински влиятелните. Обикновено в такива случаи нещата се объркват и накрая ти опираш пешкира.

— Какво да правим? — повторих аз.

— Всяко нещо с времето си — спокойно отвърна Конър. — Тук ли живееш?

Няколко подвижни телевизионни станции бяха паркирали пред жилищния блок. Имаше и доста коли с надписи „ПРЕСА“ върху спуснатите сенници. Тротоарът бе пълен с репортери. Сред тях забелязах и Уилхълм Невестулката, облегнат на автомобила си. Не видях никъде бившата си съпруга.

— Не спирай пред входа, кохай! — нареди ми Конър. — Подмини кооперацията и свий вляво.

— Защо?

— Позволих си от твое име да се обадя в градската прокуратура и се уговорих с жена ти да се срещнете в близкия парк.

— Така ли?

— Мислех, че ще е по-добре за всички…

Завих в пряката. В съседство с Хемптън парк имаше основно училище. Часовете бяха свършили и децата играеха бейзбол. Карах бавно и търсех място за паркиране. Минахме покрай една спряла кола, в която имаше двама души. До шофьора седеше някакъв мъж и пушеше. Жената зад волана нервно барабанеше с пръсти по таблото. Това беше Лорън.