Майкъл Крайтън - Изгряващо слънце

Понечих да възразя, но си припомних какво ми бе казал Рон сутринта: „Японците очакват рано или късно да реагираме бурно срещу нашествието им и са се подготвили за това“.

— Не се прави на толкова наивен! — продължи Лорън. — Още от самото начало си знаел защо кандидатстваш за мястото. Заради парите! Японците никому не остават длъжни. Гледат всички да са доволни — управлението, началникът на полицията. В замяна си запазват правото да определят кой от Специалния отдел да отговаря за тяхната общност. Избрали са теб, понеже си в ръцете им. А сега могат да манипулират и мен. Защо не ме послуша? Защо не отиде миналата година в Лас Вегас?

— Значи искаш да ми вземеш Мишел?

— В момента и двамата с теб играем определени роли — въздъхна Лорън. — Ситуацията го изисква.

Тя погледна часовника си, после журналистите. Нямаше търпение да се срещне с тях и да произнесе речта, която си бе подготвила. Лорън имаше усет към театралното, към патетиката.

— Сигурна ли си, че си избрала най-подходящата роля, Лорън? През следващите няколко часа доста неща ще се променят. Да не съжалиш, че си се забъркала в тая история?

— За мен връщане назад няма!

— Я погледни! — рекох аз и извадих от джоба си една от моменталните снимки.

— Какво е това?

— Кадър от видеозаписа, направен от охранителните камери на Накамото по време на убийството на Черил Остин.

Лорън се взря във фотографията и възкликна:

— Не може да бъде!

— Може, може.

— И ти смяташ да използваш това?

— Длъжен съм.

— Искаш да арестуваш сенатора Мортън? Да не си полудял!

— Сигурно…

— Ще те унищожат бе, Питър!

— Вероятно…

— Няма да разбереш откъде ще те връхлети…

— Не ми пука!

— Нищо няма да постигнеш с това! Само ще навредиш на Мишел.

Не й отговорих. Само я намразих още повече. Продължихме разходката. Високите й токчета чаткаха по плочника.

Най-сетне тя проговори:

— Питър, не мога да те спра в това безумно начинание. Но като на приятел ти казвам — недей!

Пак не й отвърнах. Изчаквах и я наблюдавах. На силната слънчева светлина забелязах, че по лицето й са се появили първите бръчки. Зърнах издайническите тъмни следи при корените на русите й коси. Единият от предните й зъби бе изцапан с червило. Тя свали слънчевите очила и ме изгледа. По очите й се виждаше, че е разтревожена. Отново обърна глава към тълпата журналисти и започна нервно да потупва с очилата по дланта си.

— При този развой на събитията ще изчакам един ден, преди да предприема нещо.

— Добре.

— Не си мисли, че се отказвам окончателно от намеренията си, Питър.

— Няма.

— Просто не искам съдбата на Мишел да бъде усложнена заради някакви други безумни обстоятелства.

— Ясно.

Тя пак си сложи очилата.

— Жал ми е за теб, Питър. Можеше да направиш кариера в управлението. Чух, че те готвели за помощник на началника. Но сега с теб е свършено.

— Щом казваш — усмихнах се аз.

— Разполагаш ли с други доказателства освен снимката?

— Мисля, че не е редно да знаеш повече.

— Защото съдът не признава фотографиите за доказателствен материал. Не са достоверни. Лесно могат да бъдат коригирани. Само видеозапис на убийството не е достатъчен.

— Ще видим.

— Питър, ще загубиш всичко — работата си, детето! Осъзнай се! Не го прави!

Тя тръгна към колата си. Аз крачех редом с нея. Мълчахме. Напразно чаках да попита как е Мишел. Никога не намираше време за подобни въпроси. Беше заета с друго. Стигнахме до автомобила.

— Лорън?

Тя се спря, преди да отвори вратата, и ме погледна.

— Не предприемай нищо през следващите двайсет и четири часа, разбрахме ли се? Не се обаждай на разни влиятелни хора.

— Няма, не бой се — отвърна. — Нищо не съм чула, нищо не съм видяла. Да ти кажа честно, ще ми се и теб да не виждам никога повече.

Качи се в колата и замина. Проследих я с поглед и усетих как раменете ми се отпускат. Почувствах облекчение. И то не се дължеше само на това, че съм успял да отложа атаката й. Друг, по-голям товар бе паднал от гърба ми.

Двамата с Конър се заизкачвахме по задното стълбище, за да избегнем журналистите. Накратко му предадох разговора си с Лорън. Той вдигна рамене.

— Защо се изненадваш от начина, по който се подбират служителите в отдела ти?

— Просто не знаех…

— Истината ти е казала — кимна той. — Японците много умело създават у хората мотивация. Отначало управлението се противеше на това, външни лица да решават кои кандидати да бъдат назначавани. Но японците все повтаряха, че искат да имат само консултативен глас, че техните препоръки нямало да задължават никого.