Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Като изключим този в Хъртфордшър, не. Престъпникът почти не оставя следи. Използвал е презерватив. А колоездачният екип не оставя нишки. Имаме няколко косъма от изнасилването в Кенсъл Райз, благодарение на които е направен ДНК-профил. Но той не съвпада с нито една от ДНК-пробите на регистрирани престъпници. — Джоан затвори папката и я постави върху другите. — В нито един от случаите следователите не са попаднали на вероятен извършител. Не знам откъде да тръгнем, шефе.

— Нито пък аз. Но познавам една жена, която може и да знае — Стив спря пред прозореца и впери поглед в потискащата гледка пред себе си.

— Доктор Камерън ли? — попита Джоан.

Стив кимна.

— Но нали тя отказа да работи за столичната полиция?

— Отказа и не е променила решението си — той се обърна и се усмихна иронично. — Подай ми наколенките.

— Ще ви трябва и бронирана жилетка — каза Джоан, припомняйки си ледения поглед на Фиона Камерън.

— Не се съмнявам, Джо. Не се съмнявам нито за миг.

На няколко мили оттам Кит седеше в една мърлява закусвалня и чакаше някакъв тираджия, който би трябвало да пристигне днес от Белгия. Според един общ познат, този човек можел да разкаже на Кит за номерата, които въртели трафикантите, за да прекарат стоката си през Ламанша. Твърдял, че самият той не се занимава с контрабанда, но познавал всички хватки. Бил готов да осигури на Кит срещу удивително ниско заплащане информацията, която му бе нужна за фон на книгата.

Не беше споменал за срещата пред Фиона; беше получил гаранции, че човекът, когото чакаше, е сигурен, но тя можеше да постави тираджията в категорията непознати, с които Кит не бива да се среща насаме. Но той наистина се нуждаеше от такава информация, при това точно на това място не би могло да го застрашава нищо — освен може би инфаркт от храната, определена като „Голяма закуска за цял ден“. Сега, когато Стив му каза, че ирландската полиция не е открила доказателства Джейн Елиъс да е била заплашвана със смърт в анонимни писма, той бе още по-склонен да не живее като отшелник, който се плаши от сянката си.

Кит погледна часовника си. Шофьорът закъсняваше вече с десет минути, но в това нямаше нищо странно, защото бе предупредил, че не може да бъде сигурен дали ще пристигне навреме за срещата. Зависело от пословично непредсказуемото натоварване на движението по магистралата към Лондон. Кит разбърка чая си и разкъса корицата, която се бе образувала по оранжево-кафеникавата повърхност. Двама мъже, които седяха на съседната маса, станаха и си тръгнаха. Оставиха на масата шепа монети и един брой на „Дейли Мейл“. Кит се пресегна и взе вестника. Не обърна внимание на поредната политическа сензация на първа страница и започна да прелиства. Статията, която прикова вниманието му, заемаше челно място на пета страница.

Кола, която се оказала собственост на изчезналата писателка на криминални романи Джорджия Лестър, бе открита изоставена в гората близо до едно обичано от туристите място на няколко мили от вилата на писателката.

Полицията на графство Дорсет съобщи, че колата била забелязана от туристи близо до езерото Бърман, сред живописния пейзаж в околностите на Дорчестър.

Колата била отключена. В нея имало сак с багаж за една нощувка и дизайнерско сако на „Москино“, за което е доказано, че е принадлежало на госпожа Лестър.

Говорителят на полицията заяви: „Няма признаци за борба, няма и признаци, че с госпожа Лестър се е случило нещо неприятно. Ако тя действително е жива и здрава, молим я да се обади в най-близкия полицейски участък колкото е възможно по-скоро. Обръщаме се с молба и към всички свидетели, видели госпожа Лестър или колата й преди неделя вечерта, да се обадят в най-близкия полицейски участък“.

Говорителят отказа да отговори на въпроса дали полицията намира нещо подозрително в изчезването на госпожа Лестър.

Опасенията за нейната безопасност стават все по-големи, откакто тя не се появи, за да изнесе лекция пред Британския филмов институт миналата сряда вечерта.

Съпругът й, Антъни Фицджералд, заяви снощи: „Много се безпокоя за Джорджия. Разговарях с нея във вторник вечерта и тя ми каза, че очаква с нетърпение лекцията си в сряда. Научих, че не се е появила едва когато се прибрах у дома в сряда вечерта и намерих няколко спешни съобщения от организаторите на телефонния ни секретар. Оттогава се опитвам да се свържа с нея без никакъв успех. Още в петък съобщих в полицията, че е изчезнала, но оттам като че ли не приеха съобщението ми като нещо сериозно.