Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Пресата незабавно я обвинила в търсене на сензации, макар че двама лекари потвърдили, че тя страда от истинска амнезия, причинена от тежък стрес.

Агата Кристи отнесе в гроба истината за това изчезване. Никога няма да знаем дали наистина е загубила временно паметта си, или просто е искала да си отмъсти публично на съпруга си.

Сегашното изчезване на Джорджия Лестър буди подобни въпроси. Дали не става дума за обикновен рекламен трик — точно преди появата на новата й книга на пазара? Дали не си отмъщава на издателите, задето не са приели сериозно опасенията й, че е преследвана от маниак убиец?

Или със сегашната кралица на британския криминален роман се е случило нещо по-страшно?

Милионите й почитатели очакват тревожно отговора на тези въпроси.

И те не бяха единствените, каза си мрачно Кит. Самият той много би се радвал да научи нещо по-конкретно. Нещо повече, ако Джорджия наистина бе инсценирала изчезването си, той действително заслужаваше да получи някакви сведения. Винаги я бе имал за приятелка. Тя бе един от първите утвърдени автори, с които се запозна след издаването на дебютния си роман.

Спомняше си живо първата им съвместна среща с публиката, на един литературен фестивал в Средна Англия. Първата му книга се бе появила наскоро на пазара, и за него това бе едва третата среща с публиката. Беше обзет от страхопочитание при мисълта, че седи на подиума редом с Джорджия, чиито книги бяха вече бестселъри, и още един писател, чиито романи станаха популярни след изключително качествената телевизионна адаптация на един от тях. В стаята, където се подготвяха преди започването на срещата, популяризираният от телевизията писател забеляза злорадо притеснението на Кит и започна да се забавлява, като разговаряше покровителствено с него и му разказваше анекдоти за такива публични гафове, които биха притеснили и най-невъзмутимия човек.

Джорджия бе нахлула в стаята, потънала в бяла коприна и ухание на „Шанел №5“, точно когато писателят приключваше поредния анекдот. Видя притесненото лице на Кит, после се обърна към другия писател, прониза го с поглед и каза:

— Ти наистина си гадно копеле, Годфри. Да не си посмял да тормозиш горкото момче — и веднага се отпусна, грациозна като лебед, върху страничната облегалка на креслото на Кит. Постави съвършено поддържаната си ръка върху неговата и продължи: — Толкова отдавна очаквам да се запознаем, Кит. „Специалист по дисекции“ беше най-хубавият трилър, който прочетох миналата година. Отсега знам, че ти предстои да станеш голяма звезда.

Той бе измънкал някакъв несръчен комплимент в отговор.

— Изобщо не бива да се притесняваш, скъпи. Не забравяй, че всички тези хора са тук, защото харесват работата ни. Те искат да харесат и теб, така, както вече са харесали книгите ти. Трябва да си абсолютно чудовище, за да не те обикнат. А ти определено не си чудовище, скъпи.

Това бяха думите, от които се нуждаеше. Благодарение на Джорджия той прие спокойно появата си и за свое учудване към края на вечерта дори започна да се забавлява. Наблюдаваше и слушаше как тя и Годфри печелят аудиторията и към края на срещата установи, че и той може да се представя добре. Липсваше му само техниката, която даряваше нужната самоувереност, за да изкара вечерта докрай без притеснения.

След срещата вечеряха с Джорджия и рекламния й агент. Така започна едно удивително близко приятелство. Удивително, защото, макар книгите на Джорджия да съдържаха елементи на ужаса, също както неговите трилъри за серийни убийци, двамата не биха могли да бъдат по-различни по темперамент, възгледи и начин на живот. Но взаимното уважение и добрите им чувства винаги съумяваха да преодолеят различията — във всяко отношение, от политически убеждения до произход. Развеселената търпимост, с която той посрещаше някой от най-скандалните й изявления, не допускаше разклащане на устоите на тяхното приятелство. Съжаляваше единствено, че Фиона като че ли не можеше да проникне отвъд фасадата на Джорджия и да разбере, че тя всъщност е сърдечен и мил човек. По някакъв начин Джорджия винаги успяваше да раздразни Фиона, но Кит не можеше да схване източника на това раздразнение. Забележка, която в неговите очи бе напълно невинна, предизвикваше гневни светкавици в погледа на Фиона. Кит недоумяваше. В крайна сметка реши, че всичко се дължи на несъответствие в характерите и се опитваше да не ги събира една с друга, когато това бе възможно.