Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Искаше му се да може да разбере какво се бе случило с Джорджия. Знаеше, че тя е напълно способна да организира нещо толкова възмутително като изчезването, само и само за да си върне на издателите, но не можеше да повярва, че ще допусне Антъни да се тормози. Въпреки честите флиртове и изневери на Джорджия, тя разчиташе на непреклонната преданост на Антъни — той й даваше стабилност, от каквато се нуждаеше. С течение на времето той бе свикнал да проявява заучено пренебрежение спрямо предпочитанието й към млади любовници от средиземноморски тип, но колкото и странен да изглеждаше бракът им за страничните наблюдатели, Кит знаеше, че всъщност е непоклатим.

Той размисли върху теорията, която преди бе отхвърлил. Не бе напълно изключено Антъни да е в течение на ходовете й. Все пак, не беше лесно да си представи него, човек, почтен до мозъка на костите си, да води за носа пресата и полицията. От друга страна, ако някой можеше да го убеди да постъпи така, това бе именно Джорджия. А след като полицията не приемаше сериозно вестта за изчезването й, не бе изключено случаят да е точно такъв. Кит се бе вкопчил в тази надежда и отказваше да обърне внимание на по-тревожната алтернатива, която се бе загнездила в едно ъгълче на съзнанието му. Ако се бе случило нещо ужасно, той предпочиташе да отложи колкото е възможно повече мисълта за това. Представата, че Джорджия може никога да не се върне, беше непоносима.

Кит си наложи да пропъди тези мисли. Беше обзет от суеверното убеждение, че може да предизвика завръщането й, ако започне да си го представя. Той се усмихна кисело. Можеше много живо да си представи пресконференцията след завръщането й? Дали щеше да изиграе картата с амнезията? Това му се струваше малко вероятно. Не, тя при всички случаи щеше да предпочете мелодрамата. Щеше да разказва как е решила да се скрие, тръпнеща от ужас за живота си, след това, което се случи с милия, нещастен Дрю. И как в крайна сметка събрала сили да се появи отново, защото не можела да понесе мисълта за тревогите, които неизвестността причинява на нейните приятели и почитатели, и най-вече на скъпия й съпруг, Антъни.

Да, каза си Кит. Джорджия би разиграла точно такъв сценарий. Такава очебийна манипулация на медиите щеше неминуемо да предизвика възмутени коментари, както и това, че полицията е била ангажирана напразно — в този ред, каза си цинично Кит. Но почитателите й щяха да лапнат стръвта, нали въображението им е вече свръхвъзбудено от заряда, който им осигуряват Джорджия, Кит и останалите. А за Джорджия това бе най-важното.

Но този упорит оптимизъм не помагаше особено — другите, далеч по-неприятни възможности настоятелно напомняха за себе си. Един вариант можеше да изключи незабавно — самоубийството. Изключено бе самовлюбена личност като Джорджия да изпадне толкова рязко в отчаяние. Ако имаше нещо подобно, все някой би забелязал, и не биха я оставили сама.

Що се отнася до последната, най-страшна възможност, Кит нямаше намерение да я обмисля сам. И тъй като най-подходящият човек, с когото би могъл да сподели тези разсъждения, щеше да го чака довечера у дома, той реши да не се занимава с тях дотогава. Така или иначе, в същия момент се наложи да отклони мисълта си в друга посока. Срещу него се разположи нисък, набит мъж с татуирани ръце.

— Ти ще си Кит Мартин, а? — осведоми се той със силен северняшки акцент.

Кит му протегна ръка. Спасението идваше в най-неочаквани образи, но той бе винаги склонен да го приеме.

Фиона го гледаше яростно от другата страна на масата. Лешниковите й очи бяха потъмнели от гняв.

— Значи — отбеляза тя с убийствена точност, — ти ме караш да си плюя на фасона.

Стив поклати глава.

— Не бива да говориш така, Фай. Познаваме се достатъчно добре.

— Така мислех и аз. — Тя му обърна гръб и се вторачи в стената с невиждащ поглед. Когато проговори отново, гласът й беше спокоен и равен — овладян, но концентриран израз на гняв. — Досега мислех, че разбираш какво означава за мен работата ми. Знаеш, че когато повикахте за консултант Андрю Хорсфорт, не беше наранено самолюбието ми, а вярата, че хора като теб са започнали да разбират стойността на това, което вършат шепа хора като мен.

— Знаеш, че ценя работата ти — тонът му не просеше извинение.

Фиона се обърна към него.

— Шефовете ти все още възприемат психолозите като маша, която могат да ползват, както и когато си поискат. Аз не мога да приема такова отношение.