Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Въпроси без отговор нахлуваха един през друг в мислите й и смущаваха покоя, заради който бе дошла дотук след уморителния работен ден. Време бе да потегля обратно към къщи, да тръгне по улиците, сред плътните силуети на къщите със замърсени от градския въздух гипсови корнизи и типичната за Лондон зидария от жълтеникави тухли, осветени от мътната, мръсно оранжева светлина на уличните лампи. Време беше да си достави своето воайорско удоволствие — да се позабавлява с откъслечните сцени от живота на други хора, видени за миг в осветените прозорци, край които минаваше. И, разбира се, да се наслади на чувството на превъзходство, което я обземаше при вида на нечие особено безвкусно обзавеждане.

— Защо не си гледаш своята работа, гъско? — измърмори тя, след като току-що бе регистрирала някаква покъртителна дневна с три различни вида тапети — явно избрани умишлено, защото стаята бе ремонтирана току-що. Каза си, че не бива да забравя да опише гледката на Кит.

В момента, в който отвори вратата, телефонът започна да звъни. Фиона изтича в кухнята, вдигна слушалката и каза:

— Ало?

— Доктор Камерън? — гласът имаше метално ехо, каквото предизвикват понякога мобилните телефони.

— Майор Берокал, вие ли сте? — попита неуверено Фиона.

— Si. Съжалявам, че ви безпокоя у дома, но при нас има развитие и реших, че може би ще искате да го знаете.

— Ни най-малко не ме безпокоите. Да не сте открили Делгадо? — попита Фиона, свали сакото си и взе бележника и химикалката, които държеше до телефона.

— Не точно, но мисля, че открихме мястото, където се крие.

— Това вече е напредък.

— И то благодарение на вашата идея.

— В някаква гробница ли живее? — Фиона почувства приятния гъдел на гордост и удовлетворение.

— Не съвсем. На север от Толедо има голямо гробище, което отговаря на вашето предположение, затова убедихме колегите от местната полиция да организират претърсване. Нямаше никакви признаци да са били отваряни гробници, затова полицаите решиха, че сме се побъркали съвсем, и че Делгадо не може да бъде открит там. Но един от моите следователи — жена ми казва, че бил упорит като булдог — отишъл днес отново в гробището.

— Открил ли е нещо?

— Да, една барачка, в която работниците, които поддържат гробищата, складирали инструментите си. Барачката е празна от няколко години, но моят колега забелязал, че дъските, с които са запречени прозорците, са разковани. Влязъл вътре и открил къде лагерува Делгадо. Имало храна, вода, спален чувал и дрехи. Сравнихме пръстовите отпечатъци с образците, които взехме от вещите на Делгадо в апартамента и те съвпаднаха.

— Значи наистина е живял там.

— Да. Моите хора наблюдават постоянно гробището, но се опасявам, че той няма да се върне там. Плодовете в барачката бяха започнали да загниват. Трябва да е видял местната полиция да претърсва гробището и надали ще рискува да се появи наоколо.

— Такова разочарование — отбеляза Фиона. — Били сте толкова наблизо, а пак го изпуснахте.

— Близо до средата на мишената, но недостатъчно за награда. Мислите ли, че сега, когато знае, че е преследван, ще стане още по-опасен?

Фиона се замисли.

— Не мисля, че ще изпадне в паника. Досега винаги е успявал да се овладее. Познава много добре града и околностите. Сигурно вече си е наумил къде да се пренесе.

Берокал изръмжа нещо неясно.

— Боя се само, че ако се почувства притиснат до стената, ще реши да загине славно. Ще се опита да измисли нещо сензационно. Няма какво да губи. Разбрал е, че ние знаем всичко. Може да реши, че най-доброто, което му остава да направи, е да подчертае идеята на престъпленията си по възможно най-внушителен начин.

— От масово убийство ли се опасявате? От клане? — попита Фиона.

— Именно — призна Берокал.

Фиона въздъхна.

— В момента не мога да се сетя за случай, в който сериен убиец е преминал към масови убийства. Но както знаем, повечето серийни убийци извършват престъпленията си по сексуални подбуди, а от самото начало ми беше ясно, че мотивът за тези убийства е съвсем различен. Наистина, и аз не знам какво да кажа, майоре. Признавам, че вашето тълкувание на положението звучи убедително.

Настъпи доста дълго мълчание. После Берокал каза:

— Ще направя всичко по силите си да вдигна на крак цялата полиция. Градът не е толкова голям. Би трябвало да успеем да го хванем.

Опитва се да си повярва, помисли Фиона. Рано или късно всички, които преследват серийни убийци, започват да го правят.