Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Някои от хората й бяха познати от предишните разходки из Хампстед Хийт; идваха тук редовно с кучетата си или да тичат; имаше една шумна групичка тийнейджъри със скейтбордове; минаха две възрастни жени, които живееха на тяхната улица и я поздравиха с кимване; видя и продавачката от близката книжарница, която тренираше състезателно ходене. Други й бяха напълно непознати. Някои явно живееха наоколо, разхождаха се, често потънали в разговор с децата, съпруга или съпругата, краката им налучкваха по навик всеки завой на пътеката. Други бяха очевидно туристи, държаха карти и се опитваха да разпознаят известни сгради в смътно очертаните силуети на града. Имаше и такива, които не се поддаваха на определение — те вървяха ту бавно и безцелно, ту се забързваха целенасочено нанякъде.

Фиона се чудеше в коя ли категория би могъл да се включи убиецът на Сюзън Бланчард.

Изведнъж трепна и застана нащрек. Запита се какво я бе навело на тази мисъл. В края на краищата, не бе преставала да се разхожда по Хампстед Хийт от убийството насам, макар да бе избягвала алеята, край която бе намерена убитата. Защо тази мисъл бе изникнала в главата й точно сега?

Фиона се озърна, огледа алеята нагоре и надолу, убедена, че е забелязала несъзнателно някого или нещо, и че това е отключило спомена за убийството. Не можеше да е двойката наблизо — двамата бяха около трийсетгодишни, мъжът носеше бебето, привързано към гърдите си. Не беше и онзи мъж на средна възраст, който разхождаше черния си лабрадор. Нито пък двете кискащи се момиченца на ролери. Озадачена, Фиона продължи да оглежда сцената около себе си.

Той стоеше приведен в една долчинка на десетина метра от нея, и на няколко метра встрани от алеята. На пръв поглед приличаше на всички, които идваха тук да тичат. Беше облечен в анцуг, с тениска и маратонки. Но не изглеждаше задъхан, както би бил всеки, който е тичал нагоре по хълма дотук. Нито пък съзерцаваше гледката. Нищо подобно. Беше се вторачил в момичетата, които правеха кръгове с ролерите си, крещяха, закачаха се и се присмиваха една на друга.

Когато момичетата продължиха по-нататък и фигурите им се скриха зад една редица храсти, той се изправи и хвърли поглед назад по пътеката, за да види кой идва насам. В продължение на няколко минути никой не прикова вниманието му. После се появи една двойка. Бяха съвсем млади, момичето беше отпуснало глава на гърдите на момчето. Човекът незабавно застана нащрек. Ръката му се плъзна в джоба и той отново приклекна.

Фиона изчака момчето и момичето да изчезнат от поглед, после стана и направи няколко крачки към мъжа. Вперила поглед в него, тя извади демонстративно мобилния си телефон. Щом забеляза какво прави тя, той се изправи и хукна надолу по хълма, по една пътечка сред най-гъстия храсталак.

Фиона прибра телефона си. Нямаше намерение да се обажда на полицията, достатъчно беше, че той си е помислил така. Какво би могла да каже всъщност на полицаите? Видяла някакъв човек, който като че ли проявявал подчертан интерес към непълнолетни момичета. Действията му не представляваха заплаха; така погледнато, не бе и направил нищо особено, нищо, което би се затруднил да обясни с възмутен тон. Дори внезапното му бягство можеше да се обясни — бе си почивал след тичането и после бе продължил.

Описанието на поведението му можеше и да звучи безобидно, но той бе привлякъл вниманието на Фиона. Тя не подозираше непознатия в нещо по-различно от плахо воайорство. Но случката й напомни, че убиецът на Сюзън Бланчард сигурно е проучил подробно топографията на парка, преди да нанесе удар. Сигурно е обикалял често тук — но не с колело, оглеждал е всички подробности на пейзажа, преценявал е възможностите за бягство, подбирал е жертва. Може да е бил толкова предпазлив, че да е съумял да прикрие изцяло интересите си, но Фиона не бе убедена в това.

Зачуди се къде ли е той тази вечер. Желанието да убие отново сигурно го измъчваше много. Къде ли обикаляше? Какви планове имаше и кое бе мястото, което оглеждаше? Как щеше да подбере сцената на следващото си престъпление? Щеше ли да се върне пак на Хампстед Хийт? Или щеше да си опита късмета някъде наблизо, но не точно тук? Гробището Хайгейт? Градините на Александра Палас? Или познаваше достатъчно добре целия град и щеше да се пренесе на съвсем различно място? Какви бяха границите на картата, която рисуваше съзнанието му? Престъплението му й говореше ясно за ограниченията, налагани от психиката му — но не можеше да знае какви са географските ограничения на действията му.