Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Убиваше ги другаде, разбира се. Нямаше значение къде. Това нямаше никакво отношение към смисъла на ритуала. Методът бе винаги един и същ. „Удушаване с жица, връв или подобно средство“ беше техническият термин. Много по-сигурно, отколкото с ръце, които се хлъзгаха по потната от страх кожа. Но изборът му се дължеше най-вече на факта, че по този начин тялото не се увреждаше. Раните от нож и пистолет биха причинили разкъсвания, биха унищожили съвършенството, към което той се стремеше.

После идваше ред на почистването. Съвсем гол, също като жертвата, той потапяше трупа в топла вода и отваряше вените, за да изтече кръвта. После почистваше ваната и я напълваше наново, за да пречисти окончателно тялото със сапун, да премахне и последните следи от омърсяване.

Едва тогава можеше да се заеме със задачата си. Започнеше ли работа, не можеше да си позволи да губи време. Трупното вкочаняване започваше пет-шест часа след настъпване на смъртта — и тогава не можеше да работи точно по правилата. Трупът, проснат на масата, приличаше на статуя — неговото жертвоприношение пред ужасните богове на преследващата го мания. Още преди години бе разбрал как трябва да успокоява гнева на тези богове.

Първо главата. Работеше с толкова фин скалпел, че следата, която оставаше, не бе по-дебела от драсване с молив. Когато привършеше, оставяше главата настрани. После сваляше кожата с професионални разрези, като опитен патоанатом. Това, което оставаше, приличаше на илюстрация от учебник по анатомия.

Почистваше тялото от вътрешностите, изваждаше сърцето и белите дробове, и тогава се заемаше с китките. Опитът му в месарския занаят помагаше много, но той се бе усъвършенствал толкова, че издигаше тайното си занимание до нивото на изкуство — напълно бе убеден в това. Работата му по човешкото тяло бе ненадмината по своето съвършенство — и по преклонението пред обекта на дейността му.

Идваше ред на ръцете, раменете, глезените — той работеше бързо и ловко, без да се поколебае нито за миг. Времето летеше и накрая всичко, което оставаше, бе куп разфасовано месо. Главата беше последна. Сърцето му се блъскаше в ребрата, устата му пресъхваше. Това беше върховият момент на жертвоприношението — удовлетворението, към което се стремеше толкова отчаяно. Единствено главата, прилична на тотем, можеше да задоволи страстта му.

После оставаше известно време неподвижен, задъхан, подпрян на масата като бегач, преминал финалната права. Жертвоприношението беше приключило. Оставаше му само да почисти.

За повечето убийци това би било неразрешим проблем. Ако Денис Нилсън бе успял да намери по-практичен начин да се отървава от жертвите си, вероятно щеше да намалява процента на лондонските безработни до ден-днешен.

Такъв проблем обаче не съществуваше за човек, който притежаваше фирма за търговия с месо на едро. Притежаваше десетки големи фризери, претъпкани с месо. Дори някой да отключеше катинарите на фризера, за който персонала знаеше, че се отваря само от шефа, не би видял нищо друго, освен складирани пакети месо. За щастие, след като бъдеше разфасовано, човешкото месо не се различаваше по нищо от всяко друго.

Часовете, когато над Хампстед Хийт се спускаше здрач, никога не губеха очарованието си в очите на Фиона. В първите дни на октомври, след необичайно горещото лято, силната слънчева светлина осветяваше прекалено ярко прахта по сухите листа, избледнелите цветове на тревата, сивия цвят на спечената от суша земя. Но когато небето започнеше да тъмнее и по него плъзнеха червеникаво лилавите багри на залеза, цветовете на земята възвръщаха своята сила и плътност — в пълен контраст със силуетите на града, който се простираше в ниското.

За разлика от Хампстед Хийт, лондонските улици губеха всякаква индивидуалност в падащия мрак. Чезнещото слънце пращаше последни отблясъци към прозорците на по-високите административни сгради — като огънчета, блещукащи тук-там сред общата сива, безформена маса. И най-развихреното въображение не можеше да намери нещо общо между тази картина и дивия, постоянно променящ се пейзаж на хълмистите земи в Дърбишър — но сцената й напомняше по някакъв начин, че такива открити и диви земи съществуват наистина, че не са само плод на фантазията й, убежище в случай на нужда. Разходката тук й помагаше все пак да се освежи донякъде. През седмицата след смъртта на Джейн Елиъс, Фиона идваше дотук поне веднъж седмично. Сега седеше на една пейка на самия връх на Парламент Хил и не изпитваше нужда да прави каквото и да било, освен да наблюдава минувачите.