Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Стана от стола, разгъвайки постепенно слабото си, високо тяло, и свали сакото си от куката, залепена на шкафа до бюрото му. Функционално, макар и не естетично, като голяма част от живота му — така казваше Фиона още от първите дни на тяхното приятелство. Може би, ако имаше чувството за стил на Кит, отношенията им щяха да се развият по друг начин, мислеше той, като потупваше всичките си джобове, за да открие ключовете. Такива мисли бяха напълно безполезни, разбира се. Ако имаше стила на Кит, би бил съвсем различен човек. А пък този съвсем различен човек може би нямаше да се наслаждава на плодовете от дългогодишното приятелство на Фиона.

Беше почти до вратата, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Стив размисли за миг, после се върна, вдигна слушалката и каза:

— Стив Престън.

— Главен инспектор Престън? Говори сержант Уилсън, от дежурна приемна. Току-що се получи факс от испанската полиция. Френсиз Блейк е купил билет за самолет. Ще лети утре от Аликанте за Станстед. Очаква се да пристигне в единадесет и четиридесет и пет. Казах си, че е най-добре да ви уведомя незабавно.

— Благодаря, сержант. Имаме ли други подробности за полета?

— Всичко е във факса. Ще ви го пратя по някого.

— Не е необходимо, аз ще го взема, когато си тръгвам.

Стив затвори телефона и си позволи да се усмихне. От утре следствието щеше да се движи по две линии. Докато Джоан търсеше следите на убиеца, сержант Джон Робсън и следовател Нийл Маккартни щяха да следят човека, който също би могъл да ги заведе при него.

Нещата определено се обръщат към по-добро, мислеше Стив, изправяйки несъзнателно рамене, докато се отправяше за втори път към вратата.

Това бе единственото място, което имаше значение за него. Това бе светилището, жертвеникът, където моралът добиваше конкретни измерения. Всичко тук бе внимателно подбрано. Нямаше нищо случайно, освен формата на помещението — нея не можеше да промени. Някога стаята имаше прозорец, но той закова отгоре парче шперплат и го замаза внимателно, така че стената и там бе напълно гладка. Само вратата нарушаваше съвършената хармония на стаята. Това бе все пак приемливо. Даваше известна симетрия на помещението, също както симетрията на човешкото тяло бе ориентирана спрямо оста на гръбначния стълб. Беше облепил стените с облицовъчна хартия. Тапетите, които би купил, бяха спрени много отдавна от производство, но това също не бе от особено значение. Беше направил шаблон и с негова помощ изрисува мотиви със стилизираните листа, които се спускаха на ленти по стените. Смесваше бои, докато постигне точно онзи оттенък на зелено, който му трябваше, и възпроизведе всичко до съвършенство. После покри стените с тънък слой безцветен корабен лак — за да може да мие петната и пръските, без да пострада шарката. Смяташе, че е в правото си да предприеме такова подобрение.

Подът му създаде повече затруднения. Купи паркета от един търговец, който продаваше дървен материал на втора ръка. Човекът го бе уверил, че е кленов. Бил свален от канцелариите на една стара фабрика за трикотаж близо до Екзетър. Изгуби няколко вечери, докато го подреди в шарка, която наподобяваше паркета, който помнеше. Но тази работа не бе предизвикателство, а досада.

Намери полилея в един вехтошарски магазин на пътя към Торнтън. Него купи преди всичко останало — всъщност тази вещ му даде идеята да създаде това вълшебно място. Приличаше досущ на онзи, който помнеше — би могъл да е същият, дотолкова ясно виждаше в паметта си абажурите от матирано стъкло. Докато се взираше удивено в полилея насред мизерния вехтошарски магазин, му дойде идеята — можеше да върне живота на спомените си, да възстанови всичко точно както беше, да изгради храм на тъмните страсти, които преживяното бе породило у него.

Мебелировката беше скромна. Обикновена чамова маса — но тя се различаваше от онази, която помнеше, по многото следи от нож, които личаха на повърхността й. Четири чамови стола с кръгли облегалки, потъмнели от постоянния допир на ръцете, които ги местеха ту напред, ту назад. На малка масичка за игра на карти, покрита със зелено сукно, бяха наредени оръдията на неговото призвание. Светлината на лампите се отразяваше в блестящата стомана. Хирургически скалпели, месарски сатър, малък трион и точило, благодарение на което те съхраняваха остротата на бръснач. Под масата бяха натрупани различни размери тави за месо от стиропор, имаше и голямо руло прозрачно опаковъчно фолио.