Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Кога получи това, Джорджия?

Джорджия размаха небрежно ръка.

— Може би има вече две седмици, не съм съвсем сигурна. Миналият вторник се прибрах от Дорсет и то ме чакаше заедно с останалата поща.

— Предприе ли нещо?

Джорджия плъзна пръсти по лявото си слепоочие.

— Честно казано, помислих, че е като онези налудничави писма, за които Кит често ми разказва. Нямам особен опит в това отношение — писмата, които получавам, са винаги от почитатели. Нали знаеш, книгите ми далеч не са толкова предизвикателни, колкото романите на Кит. Но когато Кит каза, че е получил нещо, което звучи почти по същия начин, реших, че не бива да го пренебрегвам. Искам да кажа, като имаме предвид и убийството на Дрю.

— Джорджия настоява да ги занесем в полицията — каза Кит. — Също като теб.

Фиона го погледна смутено. Беше се оплела в проблем, който си бе създала сама. Беше съгласна, че писмата са повод за сериозно безпокойство, но същевременно й бе крайно неприятно да се създава повод, името на Кит да бъде свързано с името на Джорджия — и в очите на публиката, и на полицията. Ако отидеха с писмата в полицията, само двайсет и четири часа щяха да са в центъра на медийния цирк. Каквото и да обещаеше сега Джорджия, Фиона знаеше, че примамливостта за безплатната реклама бе прекалено силна цел, и че тя няма да устои. Щеше да настане истински кошмар.

Последиците нямаше да се ограничат само с безобразно нахлуване в личния им живот. В резултат на цялата шумотевица, ако досега Кит не бе следен от маниак, рано или късно щеше да се намери някой да го направи. Снимките им нямаше да слизат от вестниците, превръщайки ги в удобна мишена за всеки психически нестабилен човек, който решеше, че нещо в книгите им има връзка с личното му психическо отклонение. Знаеше, че това вече не е параноя; познаваха поне един писател на криминални романи, чийто живот бе станал толкова непоносим благодарение на преследващия го маниак, че се наложи семейството да смени дома си и децата да бъдат преместени в други училища.

Но нали тя бе тази, която настояваше да се предприеме нещо, когато Кит получи писмото. Ако внезапно сменеше позиции, трябваше да измисли някакъв сериозен аргумент.

— Съгласна съм, че трябва да приемете сериозно тези заплахи — поде тя предпазливо. — Но не вярвам от предоставянето им на полицията да излезе нещо. Ти сам каза, Кит, че те няма какво да правят с тези писма. Надали по листовете има някакви следи, няма никакво указание за личността на автора, а пък полицията не разполага с необходимите възможности, за да охранява и двама ви. Единственото, което ще успеете да направите, е да привлечете вниманието точно на такъв тип хора, от които се боите.

Кит я погледна озадачено.

— Но нали снощи говореше друго?

Фиона се поусмихва смутено и повдигна рамене.

— Днес поразмислих. Разбрах, че съм прекалила и че ти беше прав.

Кит повдигна вежди.

— Удобно ли е да получа изявлението в писмена форма? — попита той.

— Радвам се, че се сдобрихте — намеси се нацупено Джорджия, — но все пак е възможно да сме изложени на сериозен риск. Искрено ли предлагаш да се преструваме, че няма нищо тревожно, Фиона?

Фиона поклати глава.

— Разбира се, че не, Джорджия. Ти и Кит трябва да вземете всички възможни предпазни мерки — тя се усмихна пресилено. — Доколкото разбрах, си настоявала пред издателя си да ти осигури охрана на срещите с публиката? Това например е добро начало.

Кит зяпна. Не можеше да повярва, че Фиона говори сериозно.

— Искаш да ме накараш да си взема пазач? — попита той невярващо.

— Не е задължително, ако постъпваш разумно. Не ходи нощем сам по улиците. Не се заговаряй с непознати, когато си сам — тя се усмихна и добави: — И най-вече, не посещавай гей клубове.

— Не мисля, че това може да бъде повод за шеги, Фиона — вирна нос Джорджия.

— Съжалявам. Права си, Джорджия. Но не забравяй, че е малко вероятно човекът, който е написал тези писма, да е същият, който уби Дрю.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурна?

Сега бе ред на Фиона да заговори покровителствено.

— Има една поговорка, която полицаите често си повтарят. „Куче, което лае, не хапе“. От психологическа гледна точка вероятността хората, които пишат заплашителни писма, да изпълнят заканата си, е минимална. Такива хора искат да предизвикат страх, но не и да си цапат ръцете. А пък хората, които смятат да извършат убийство, много рядко съобщават предварително намеренията си. Най-малкото защото това би затруднило сериозно изпълнението на плановете им. Ако искате, ще взема двете писма и ще ги дам за професионален психолингвистичен анализ. Ако заключението потвърждава съществуването на действителна опасност, аз сама ще дойда с вас в полицията. Става ли?