Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Фиона се вторачи яростно във варовиковите скали отсреща.

— Доколкото ми е известно, тук аз съм психологът.

Гласът й леко потреперваше.

— Ами тогава анализирай собственото си поведение.

Фиона загледа ожулените върхове на туристическите си обувки.

— Сигурно си права. Би трябвало да се постарая да говоря по-ясно за това, което мисля. — Тя вдигна очи и срещна спокойния поглед на Керълайн. — Ако нещо се случи с него, не бих могла да живея. — Очите й заблестяха от напиращите сълзи.

Керълайн я прегърна здраво.

— Знам.

Фиона се отдръпна и успя да се усмихне слабо.

— Ще поговоря с него, когато се прибера. Обещавам. А сега какво предлагаш — да стоим тук, докато измръзнем, или да отидем в „Монсал Хед“?

Керълайн се замисли престорено.

— Като прецених вариантите, мисля да гласувам за кръчмата.

— Да се надбягваме ли до яза? — Фиона хукна надолу по склона с убийствено темпо.

— Печелиш отсега — подвикна Керълайн след нея и я последва с по-разумно темпо. Бяха изминали дванайсет години, а смъртта на Лесли продължаваше да бъде решаващ фактор в живота на Фиона, както и в нейния. Колкото и да се опитваха да забравят, споменът ги дебнеше от всеки ъгъл. Понякога се чудеше дали някога ще се освободят от него. И дали всъщност искат да се освободят.

Фиона излезе от метрото и тръгна по хълма към Дартмут Парк, твърдо решена да поговори сериозно с Кит. Керълайн беше права; тя просто не си бе позволила да признае какво се крие зад желанието й да го принуди да приеме сериозно писмото. Привела глава, тя крачеше бързо по сухите листа и изпреварваше без усилие повечето хора, които се прибираха от работа по домовете си. Стигна до тяхната улица, зави наляво и забърза надолу по стръмното. Обзе я нетърпение, беше готова да се извини и да обясни всичко.

Затова настроението й се развали, когато отвори вратата и чу Кит да подвиква:

— Горе сме!

Който и да бе с него, точно сега Фиона не изпитваше никаква нужда от гости.

— Само да се събуя! — подвикна тя в отговор. Хвърли раницата на пода, якето на парапета на стълбата, развърза връзките и събу обувките си. Размърда пръсти, доволна, че ги чувства свободни. Колкото и удобни да бяха старите й туристически обувки, все пак не обичаше да ги държи прекалено дълго на краката си. Мина през кухнята, за да си вземе чаша, като прецени, че след като Кит е с някого, виното вече е отворено, и се отправи към дневната на първия етаж.

Лампите бяха запалени и езера от топла светлина сияеха из стаята. Кит седеше в любимото си кресло с чаша в ръка. Това би било прекрасно, стига да беше сам. Но освен него в дневната седеше последният човек, който Фиона би пожелала да види.

Сгушена на дивана, подвила крака под себе си и захвърлила елегантните си обувки на килима, седеше Джорджия Лестър. Една от легендите на епохата си, Джорджия Лестър бе публикувала над трийсет романа за двайсет и пет години, и съперничеше на Ф. Д. Джеймс и Рут Рендъл за титлата „Кралица на криминалния жанр“. Беше един от първите писатели на криминални романи, чиито произведения бяха получили блестящи телевизионни адаптации, което пък й гарантираше постоянно място в класациите за бестселъри. Беше любимка на медиите и експлоатираше безсрамно всяка възможност името й да се появи във вестниците, да се чуе по радиото или телевизията. Мъжете се поддаваха на способностите й да флиртува и да ласкае, както и на несъмнената й щедрост; повечето жени, включително Фиона, откровено я ненавиждаха.

— Джорджия е Барбара Картланд на криминалния жанр — бе заявила тя веднъж пред Мери Хелън Марголис, която едва не се задави с питието си и тутакси разпространи коментара й сред колегите от бранша, без разбира се да цитира източника.

Меката светлина беше изключително подходяща за Джорджия, защото така не се забелязваше прекалено опънатата с помощта на пластични операции кожа, по-естествен изглеждаше и сложният грим, с който Джорджия се опитваше да забави хода на годините. На тази светлина изглеждаше като четиридесет и две-три годишна — според Фиона същинско чудо, като се имаше предвид, че Джорджия със сигурност бе на петдесет и седем години, ако не и на повече.

— Фиона, скъпа — измърка Джорджия и поднесе бузата си така, че учтивата целувка бе задължителна.

Фиона се наведе покорно към нея, като мислеше, че кожата на лицето й пламти от вятъра, косата й не е сресана, а пуловерът й сигурно мирише на пот. Джорджия, разбира се, ухаеше на „Шанел №5“ и бе облечена в съвършена тъмносиня рокля с меки линии, които подчертаваха само стратегически точки от гърдите и бедрата. Косата й, боядисана в невероятен, но въпреки това убедителен пепеляворус нюанс, изглеждаше така, сякаш току-що бе излязла от фризьорския салон.