Вал Макдърмид - Смърт в сенките

В седем и половина отиваше в кабинета си. Работата за деня бе подредена на две големи бюра до стените. Днес трябваше да прегледа коректурите на новия си роман. В продължение на пет часа вниманието й бе изцяло насочено към печатните страници — преглеждаше всеки ред за грешки, от време на време променяше по някое изречение, което сега й се струваше тромаво, понякога посягаше и към речника, за да провери усъмнилия я правопис на някоя дума.

Точно в дванайсет и половина Джейн бутна назад стола си и се протегна. Прекоси отново тихата къща и отиде в кухнята. Пусна радиото, което бе винаги настроено на станция с класическа музика, извади порция замразена зеленчукова супа от хладилника и я пъхна в микровълновата печка. Докато чакаше, прегледа сутрешната поща, която пазачът бе донесъл, докато тя работеше. Изяде супата с две филии хляб и се върна в кабинета си, където се зае да диктува отговори на днешните писма.

Остави касетката от диктофона на кухненската маса. Някой от охраната щеше да я вземе и да я предаде в близкия град на жената, която работеше като нейна секретарка. Писмата щяха да бъдат върнати на диск още същата вечер, готови да бъдат разпечатани и подписани. Двете жени се срещаха много рядко, само на някой празник в селото, но това не пречеше на съвместната им работа.

Джейн отиде в стаята, където бе оставила кучетата, взе едно дебело яке и пусна животните отново навън. Тръгна надолу по пътеката, към пристана. Вирнала глава, тя се наслаждаваше на свежото ухание на следобеда и проверяваше каква е посоката на вятъра. Облачната завеса бе изчезнала, небето бе яркосиньо, само тук-там се мяркаха облачета като бели кълба дим. По нейна преценка вятърът бе някъде около пет бала, чудесен за бърза разходка с двайсет и единфутовата „Бенето Фърст Класик“. Платноходът бе нейната слабост — една от трите яхти, които съставляваха частния й флот. Платната можеха да бъдат управлявани от един човек — не като по-голямата „Мууди“, която вършеше работа, когато двамата с Пиърс излизаха на разходка по езерото.

Тя се убеди, че с яхтата всичко е наред и я отдели от пристана. Остави я да навлезе по-навътре, преди да вдигне главното платно. Разгъна го почти напълно и се насочи към средата на езерото. Планираше следобедната си обиколка на ум, без да се консултира с картите. Познаваше тази част на езерото по-добре, отколкото собственото си лице. Почти всеки ден минаваше с платноходката по този маршрут — с малки отклонения в зависимост от посоката и силата на вятъра. Джейн се наслаждаваше на милувката на въздуха по страните й, обичаше чувството на свобода, което изпитваше, когато платноходката я понесеше по езерото. Кой го бе грижа какво си мислят хората? Какво от това, че я имаха за особнячка, за робиня на дневния си режим, за параноичка, която бяга от себеподобните си? Тя знаеше, че не е така. Нямаше нищо еднообразно в това, което вършеше всеки следобед, когато противопоставяше себе си и малката лодка на първичните сили на водата и вятъра. Тук тя беше кралица и беше свободна. Майната им на всички. Можеха да си приказват за нея, каквото искат. Това само доказваше колко малко я познават. Те не знаеха нищо за нея. Не знаеха нищо за усещанията й, когато стоеше зад руля. Не знаеха нищо и за дълбоката страст, която я свързваше с Пиърс, за връзката им, пазена в тайна и от двамата вече толкова време, че бяха забравили, че може да се живее по друг начин.

Той идваше при нея, когато можеше. Като се има предвид работата му като цивилен агент на отдела за борба с наркотиците на ирландската полиция, това не се случваше често. Бяха се запознали, когато той посещаваше семинар, организиран от ФБР в Куантико. Един от инструкторите, стар приятел на Джейн от колежа покани и двамата на вечеря и още тогава те се почувстваха неудържимо привлечени един от друг. Оттам нататък връзката им се разви мълниеносно. Само за няколко седмици тя успя да продаде имението си в Ню Ингланд и купи земя в Ирландия. Едва след като бе взела решение да се пресели, откри неочакваното допълнително предимство — данъчното облекчение, което Ирландия предвиждаше за писатели. Сега се бе установила така добре, сякаш живееше тук открай време.

Когато Пиърс пътуваше под прикритие, тя понякога наемаше стая в същия хотел, където отсядаше и той. Отшелничеството си имаше своите предимства. За разлика от другите автори, които постоянно се явяваха, за да говорят на една или друга тема по телевизията и лицата им се виждаха ясно на цветните снимки по кориците на книгите им, тя не можеше да бъде разпозната лесно. В хотелите представяше документи, издадени на името на Маргарет Дж. Елис, както бе кръстена, и никой от служителите не можеше и да предположи, че е някаква знаменитост. Само след два дни, когато приключеше с коректурите и ги пратеше в Ню Йорк, щеше да отлети за Мароко, където я чакаше Пиърс. Чудеше се как ще издържи дотогава.