Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Фиона препрочете отново злостното писмо. После го остави внимателно на масата, отиде при Кит и го прегърна.

— Горкият. Това е ужасно.

Той зарови лице в рамото й и тя почувства колко е напрегнат.

— Умът ми не може да го побере — каза той приглушено. — Просто не намирам никакъв смисъл.

Фиона продължи да го прегръща мълчаливо, докато почувства как тялото му постепенно се отпуска.

— Откъде дойде писмото? — попита тя след малко.

— Дойде със следобедната поща. Бях зает и оставих писмата зад вратата, както ги бяха пуснали. Като излизах, преместих целия куп в кабинета. Не очаквах нищо важно.

— Запази ли плика?

Той кимна.

— В кошчето е, хвърлих го там по навик.

Кит влезе в кабинета си, Фиона го последва и незабавно затъна в хаоса от книги и хартия, затрупал всички хоризонтални повърхности в помещението, включително и част от пода. Не за първи път се зачуди как бе възможно някой да работи насред тази бъркотия. Но Кит не само че работеше, но и очевидно винаги знаеше къде точно се намира всяка книга, папка или писмо. Отиде право при кошчето за отпадъци до бюрото, извади един обикновен бял самозалепващ се плик и започна да го оглежда намръщено. Фиона го прегърна през кръста и погледна плика. Адресът бе написан на компютър със същия обикновен шрифт.

— Печатът е от Западен Лондон, писмото е пуснато преди два дни, с обикновена поща — каза Кит и се изсмя нервно. — Е, очевидно убиецът не бърза особено с изпълнението на заплахата. Това трябва да бъде някакво успокоение.

— Трябва да съобщиш на полицията — каза категорично Фиона.

Кит пусна плика и той падна върху клавиатурата.

— Така ли мислиш?

Тонът му беше скептичен.

— Да, трябва. Писмото е наистина ужасно. При това те заплашва със смърт, за бога!

Кит се отпусна на стола пред бюрото, завъртя се и я погледна право в очите.

— Получавам постоянно ужасни писма, скъпа. Признавам, досега не са ме заплашвали, че ще ме убият, но сред писмата от почитатели редовно има и други, които оплюват и мен, и книгите ми. Възмутена читателка от Тънбридж Уелс ме уведомява, че е ужасена от някои сцени в „Специалистът по дисекции“. Мис Цензура от Ламбет е отвратена при мисълта, че непълнолетни деца биха могли да прочетат долнопробните сексуални фантазии в „Кралят на остриетата“. Има, разбира се, и такива, които ме обвиняват, че описанията на перверзии и трупове са недостатъчно детайлни и безцветни. Нали разбираш, не са само възторзи.

— Как откриват адреса ти? — попита Фиона, внезапно ужасена от представата, че в къщата й може да се заточи върволица психически нестабилни читатели.

Кит сви рамене.

— Повечето писма ми ги препращат от издателството. Други пристигат по електронната поща. Един-двама от по-изявените маниаци може и да са преровили общинските регистри на Дартмут Парк. Не съм толкова трудно откриваем.

Фиона потръпна.

— Писмото беше достатъчно ужасно, но сега наистина започна да ме плашиш. Наистина, Кит, най-добре го занеси в полицията.

Той започна да си играе с един молив.

— Ще ми се изсмеят, Фиона. Обикновено налудничаво анонимно писмо. Не съдържа нищо конкретно. Вътре пише само, че крада идеите на други хора. Което е пълна глупост. Сигурно някой перко си е внушил нещо.

Фиона явно не беше убедена.

— Струва ми се, че не бива да приемаш това толкова безгрижно, Кит. Наистина мисля така.

Обърна се и отиде до прозореца. Щорите бяха вдигнати както обикновено. Тя дръпна нервно шнура и ги спусна, за да изолира Кит и себе си от външния свят. Трябваше да върши нещо, за да не проговори за това, което тревожеше мислите й.

— Работата не е в това дали аз го приемам безгрижно. Полицаите ще са убедени, че им губя времето. И защо наистина да реагирам на това писмо по-различно, отколкото на всички оскърбителни анонимни писма, които съм получавал досега? Откакто издадох първата си книга, ми пишат всякакви кукувици. В това писмо няма нищо странно. Говоря ти честно. Просто първоначално се стреснах. Дори анонимните писма рядко се отличават с толкова отровен език. Но нито едно от писмата, които съм получавал досега, не е имало никакви последици, и не виждам защо това трябва да бъде по-различно.

Кит съзнаваше, че възразява прекалено настоятелно. Но не искаше да си позволи да се уплаши. Искаше това писмо наистина да се окаже едно от многото подобни, които бе получавал. Всяка друга реакция би отворила пред страха вратата, която той бе заключил здраво.

Но Фиона бе твърдо решена да облече в думи това, което се въртеше в главите и на двамата, колкото и неприятно да бе то.