Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Ще се свържете ли веднага с него? — попита тя.

— Ще направя всичко възможно да получи съобщението веднага.

— Добре тогава. Предайте му, че Фиона е тръгнала към къщата на Кит Мартин, която е близо до Алт а’Клаон, някъде по бреговете на Лох Шин — тя издиктува по букви името на речното ждрело. — Пратила му е факс, не разбирам защо не го е получил. Моля ви, предайте му, че тя се нуждае спешно от помощ. — В този момент се включи записан глас, който я уведоми, че й остават десет секунди. — Изключително е важно — подчерта тя и линията прекъсна.

Тя тръшна слушалката и извика:

— Майната му! Всичко оплесках!

Блъсна стъклото с разперена длан. Пропадна единственият й шанс да се свърже с полицията в Единбърг, а с всяка изминала минута се увеличаваше опасността за живота на Фиона.

Имаше ужасното чувство, че в местната полиция ще й обърнат още по-малко внимание. Но нямаше какво друго да направи. Тъй или иначе трябваше да се върне в Леърг, ако искаше да проведе още телефонни разговори.

Докато продължаваше да ругае некадърността си, Керълайн тръгна към колата. Непрестанно се молеше Фиона да е още жива.

— И да е, няма да е благодарение на теб, глупачко! — заключи тя, направи обратен завой и потегли към града.

Когато Джерард Койн се появи пред дома си тази сутрин, Джоан въздъхна облекчено.

— Не е с колелото — отбеляза тя, докато се взираше в огледалото за обратно виждане.

— Слава богу — отвърна Нийл. Той гледаше в извитото под удобен ъгъл странично огледало. Койн подмина колата, в която седяха, и продължи нататък по улицата. Преди да стигне ъгъла, го сподириха двама следователи — по един на двата тротоара на улицата. Джоан запали колата и я изкара на платното. Инструкциите бяха ясни. „Чакате, докато Койн спре някъде, и тогава го заобикаляте.“ Двамата колеги, които го следяха пеш, бяха съпроводени от още двама, а Джоан и Нийл чакаха в колата, за да се присъединят в последния момент.

Койн прекоси лабиринта от малки улички и излезе на Каледониън Роуд, близо до пресечката с Холоуей Роуд. Наближи един магазин за велосипеди, чиято стока бе изнесена на тротоара, забави ход, спря и започна да оглежда един бегач.

— Време ли е да предприемем нещо? — попита Нийл, докато наближаваха много бавно магазина.

— Така ми се струва — отвърна Джоан и запали аварийните светлини.

Нийл заговори в радиостанцията.

— Алфа Танго до всички. Започваме да обграждаме заподозряния.

Излезе от колата и забърза по тротоара. Останалите следователи заобиколиха Койн, който се обърна с гръб към витрината, разтворил широко очи от учудване.

— Джерард Патрик Койн? — попита рязко Нийл.

— Да, защо? — Койн се опита да говори спокойно, но не успя.

— Следовател Нийл Маккартни от Столичната полиция. Моля да ме съпроводите до най-близкия полицейски участък, за да ни окажете помощ във връзка с един случай.

Койн поклати глава.

— Грешиш, приятелче. В нищо не съм се провинил. — Очите му се стрелкаха насам-натам, сякаш търсеше изход за бягство. Но полицаите го бяха заобиколили отвсякъде, а зад тях вече се бяха натрупали и минувачи, любопитни да разберат какво става.

— В такъв случай няма да имате нищо против да ни отговорите на няколко въпроса, нали? — Нийл пристъпи към него.

— Арестувате ли ме? — попита Койн.

— От вас зависи, сър. Бихме предпочели да ни съпроводите доброволно.

— Май нямам избор, а? — отбеляза Койн с тон на несправедливо оскърбен човек.

— Колата чака — отвърна Нийл.

Полицаите оградиха Койн от всички страни и го вкараха на задната седалка на колата. От двете му страни седнаха Нийл и един друг следовател. Слабото лице на Койн застина в нацупена гримаса. Беше скръстил здраво ръце пред гърдите си.

— Правите голяма грешка — каза той възмутено.

— Ще имате възможност да ни помогнете да я поправим — каза любезно Нийл. Можеше да си позволи да се държи учтиво. Всичко бе минало по план.

Фиона отпусна ръка на волана.

— Какво да правим сега? — попита тя. — Би трябвало по някое време да пристигне помощ — помолих Керълайн да повика ченгетата и тя сигурно го е направила досега. Но те може да решат, че въпросът не е спешен. Имам чувството, че точно така ще стане. Освен това кой знае колко време ще им отнеме да стигнат дотук. Казваш, че друг път не съществува?

— Път за кола няма — потвърди Кит. Беше успял да се привдигне малко и сега седеше. Спазмите и бодежите в мускулите му бяха попреминали. Вече не се чувстваше като кандидат-покойник. Главата му беше още замаяна — като в прехода между напиване и махмурлук, но той започваше да свиква с това. — Но можем да се измъкнем пеш. Пътеката минава по хълма, на около шест мили оттук. Аз не бих могъл да извървя целия път, но ти можеш да минеш от другата страна и да потърсиш помощ.