Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Трябва да говориш с Галоуей — каза той.

Но Дювал си имаше приоритети.

— Първо трябва да намеря Френсиз Блейк — заяви тя.

От наблюдателницата си сред дърветата на другия бряг на пропастта, Френсиз Блейк не откъсваше поглед от пътя, който водеше към моста. Защо се бавеха? Тя трябваше да е успяла да го освободи досега. Той знаеше, че в барачката при генератора има пълен набор инструменти. Нали там откри брадвата, с която разби катинара на шкафа, за да вземе пушката.

Още не можеше да повярва, че този път не му бе провървяло. Беше излязъл, за да откара джипа си от другата страна на пропастта. Но някакъв вътрешен глас му подсказа да вземе пушката, скрита в наръч съчки. За щастие чу приближаването на лендроувъра и съобрази да тръгне в обратна посока, като че ли тъкмо излизаше от гората. Ако я бе чул малко по-рано, можеше да е готов за идването й. Разбира се, това би променило схемата, но пък удоволствието да застреля отблизо Фиона Камерън би било за него нещо като глазурата на тортата.

Подпря пушката на едно дърво до себе си и пъхна ръце в джобовете, за да ги стопли. Наистина, слънцето грееше, но си беше октомври, а тук, в сянката на дърветата бе студено като посред зима. Все пак струваше си да почака, за да ги види как ще паднат в пропастта. Това несъмнено щеше да бъде краят им.

След това вече щеше да бъде свободен. Щеше да има свободата да продължи да убива — или ако предпочита, да се откаже. Беше убеден, че от страна на полицията не го заплашва нищо. Знаеше, че Фиона Камерън действа сама. Не беше успяла да убеди приятелчетата си в полицията, че идеята й е основателна. Нали бяха прибрали лудия Редфорд. Сигурно бяха напълно убедени, че са заловили убиеца. Ако не беше така, като се има предвид колко тесни бяха връзките й с полицията, досега тук щеше да е довтасал цял полк. Така щеше да бъде, ако смятаха, че ще им се удаде да заловят сериен убиец. В това имаше някаква приятна ирония. Именно психолозите профайлъри като нея бяха съсипали живота му, а той бе се заел да унищожава хората, които бяха превърнали профайлърите в нещо като божества. Сега обаче тъкмо тя не бе успяла да накара някой да й повярва. Може би това бе подходящ финал за кариерата му?

Блейк извади ръка от джоба си и загриза една кожичка на палеца си. Шибани профайлъри! Бяха го накиснали, само и само за да покажат колко ги бива. Но той ги бе надхитрил. Сега силата беше в негови ръце, а беше и недосегаем.

Бе разполагал с предостатъчно време, за да състави плановете си. От самото начало му беше ясно, че ще го освободят още на първо прочитане на обвинението. През цялото време, докато лежеше в предварителния арест, мислеше колко несправедливо бяха постъпили спрямо него. Би било прекалено явно, ако бе набелязал за жертви ченгетата и психолозите, които му скроиха капана. При това те никога не биха страдали толкова, колкото бе страдал той. Беше загубил дома си, работата си, приятелката си и доброто си име. Единственото, което щяха да загубят те, бе животът.

Не, редно бе да плати някой друг. Кой бе успял да убеди хората, че специалистите по психологическо профилиране са всезнаещи? Много просто. Писателите на психологически трилъри. Особено тези, чиито книги бяха филмирани и гледани от милиони хора. Те носеха отговорност за това, което се бе случило с Френсиз Блейк. Те щяха да платят за стореното.

Успя да се снабди с книгите им, още докато беше в затвора, а се оказа доста лесно да научи и почти всичко за техния начин на живот. Те постоянно даваха интервюта. Да не говорим пък, че някакъв нещастник бе издал сборник с интервюта на всички британски автори на криминални романи. А когато излезе от затвора, започна да търси и в Интернет. Успя да открие всичко, което му трябваше. Най-трудно бе да разбере местонахождението на къщата на Кит Мартин. Благодарение на няколко такива интервюта той бе успял да разбере къде приблизително трябва да търси, а после откри точния адрес в поземления регистър. Осигури си подробна карта на местността и оттам нататък нямаше проблеми. Докато беше в Испания, никой не го следеше. Беше проверил много внимателно. Беше много просто да прекоси несъществуващите европейски граници и да се прибере с ферибот. А пък да се измъкне от жалкото следене, организирано от лондонската полиция, изобщо не представляваше трудност. Стига да си подаваше носа навън веднъж дневно и да успееше да създаде впечатлението, че живее като отшелник, ченгетата привикваха към тази мисъл и го оставяха на мира, така че можа да изчезне по за четиридесет и осем часа — за да си свърши работата в Дорсет и сега, в Съдърланд. Беше убеден, че дори не бяха разбрали, че от жилищната кооперация има и заден изход, който излизаше в тунела, където спираха камиони, за да зареждат магазините.