Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Едно нещо те никога нямаше да разберат — и то бе доколко се бе променил животът му след това, което видя на Хампстед Хийт. Тогава разбра колко лесно е всъщност да отнемеш човешки живот. Когато сам се зае с тази работа, тя се оказа още по-лека, отколкото очакваше.

Докато не се появи Фиона Камерън и не провали грижливо изготвените му планове. Е, и тя щеше много скоро да си получи заслуженото.

Той отново преговори начина, по който смяташе да се измъкне. Беше отдалечил тойотата от къщата веднага, щом разтовари Кит и го завърза в банята. Връзката би била направена много по-трудно, ако някой местен жител я забележеше край пътя, отколкото ако я видеха при къщата. Беше я оставил преди завоя, на няколко минути път от сегашната си позиция, паркирана с предницата към езерото. Много бързо щеше да се озове на пътя и да потегли обратно на юг.

Тогава чу двигателя на лендроувъра, макар колата още да не се виждаше. След малко тя се появи иззад завоя, забави и почти запълзя към моста. Виждаше очертанията на двете фигури през предното стъкло. После колата потегли напред. Двигателят ръмжеше и протестираше.

Още щом предните колела стъпиха на моста, въжетата се скъсаха. Сред трясък на дърво и скърцане на метал лендроувърът се плъзна напред и рухна в пропастта, усукан в железните въжета. Настана кратко мълчание и веднага след това се разнесе страшен трясък. Дърво и метал се блъснаха и разбиха в скалите отдолу.

Блейк си проправи път през храсталаците и излезе почти на ръба на пропастта. Пристъпи плахо напред. Боеше се да не се хлъзне и да се присъедини към жертвите си. Хвърли поглед надолу с надеждата да види телата им сред останките от колата и моста.

Покривът на лендроувъра се бе разцепил при падането, разкривайки смазаното купе. Но на мястото, където очакваше да види Кит Мартин и Фиона Камерън, видя само нещо прилично на разпилени дрехи и няколко тенджери.

Блейк изруга. Копелетата си бяха въобразили, че ще успеят да го надхитрят, така ли? Е, можеха да се откажат от тази идея. Вбесен, той изтича обратно до тойотата и извади картата от жабката. По един или друг начин щеше да натопи ръцете си в кръвта им, преди да свърши денят.

Керълайн хвърли един поглед на полицая зад гишето в участъка на Леърг и се отчая. Според нея момчето беше на дванайсет години, при това притеснително и несръчно. Тъмнорусата му коса не беше стригана от майстор в занаята. Лицето му приличаше на блед лунен пейзаж, осеян с издутини — издуто чело, високи скули, тесен, но силно закривен надолу нос, който накрая бе неуместно заоблен, изпъкнали челюсти, щръкнала напред брадичка и солидна адамова ябълка. Когато Керълайн се появи в участъка и заяви, че се нуждае от помощта му, той се беше изчервил.

— Знам, че това, което ще ви кажа, може да ви се стори странно — подхвана тя, — но наистина е въпрос на живот и смърт.

Да му се не види, докарах го точно като някоя откачалка.

Той взе химикалка и каза:

— Може ли да ми кажете името си, моля?

— Доктор Керълайн Матюз — титлата понякога помагаше. Понякога помагаше дори неправилната асоциация, която тя предизвикваше. — Вижте, не искам да създавам проблеми, но може ли да отложим попълването на формулярите? Животът на моя приятелка може да е в опасност, и ми се струва, че трябва да предприемете нещо спешно.

Той сви устни в упорита линия, но издържа само пет секунди на ледения й син поглед и капитулира.

— Да, добре. За какво става дума, докторе?

Беше ясно, че е по-добре да не започва с цялата история.

— Един мой приятел има къща наблизо. Кит Мартин, писателят на криминални романи.

Лицето на полицая светна.

— О, да, нагоре след Алт а’Клаон.

— Работата е там, че от известно време той получава заплашителни анонимни писма и приятелката му се притесни, защото от вчера не можеше да се свърже с него. Уплаши се, че някой луд може да го следи. Опасяваше се дори, че може да му се е случило нещо лошо. Тъй или иначе, тя тръгна към къщата преди около час и половина. Помоли ме, ако не се върне до час, да се обадя на полицията — Керълайн постигна най-топлата си усмивка. — И ето ме тук. Наистина ми се струва, че трябва да тръгнете натам и да разберете какво се е случило.

Той явно се колебаеше.

— Трябва да поговоря с някого преди това — каза той. По тона му можеше да се предположи, че става дума за някаква непреодолима трудност.

Защо не поговориш тогава? Идеше й да започне да крещи.

— Не може ли малко по-бързо? Моля ви!