Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Тя изслуша неговото описание на маршрута, после го преговори, за да го запомни по-добре. По-голямата част от пътя беше почти равен. Щяха да вървят покрай боровите насаждения. Според Кит имаше утъпкан път — или по-скоро пътека — до шосето.

— Добре, хайде да тръгваме — каза Фиона, свали непромокаемото яке и помогна на Кит да го облече. То щеше да съхрани по-добре телесната топлина, а тя се опасяваше, че скоро ще има нужда от това. Наведе се, мушна се под дясната му мишница и му помогна да се изправи. С бастуна в другата ръка той започна да се влачи бавно по пътеката напред. Фиона вървеше по пирена, без да откъсва очи от тясната пътека, за да избягва търкалящи се камъни и дървесни корени. Каза си, че поне времето е на тяхна страна. В това състояние на Кит един студен вятър или дъжд биха могли да се окажат фатални. Но небето беше горе-долу ясно, слънцето продължаваше да грее, в хладния въздух почти не се долавяше полъх.

Тя не чуваше нищо друго, освен хрипливото дишане на Кит чувстваше само тежестта на тялото му, долавяше страха, който пулсираше в него. Не си хабяха силите с разговори. Просто се бяха съсредоточили в усилието да местят единия крак пред другия.

След половин час тя намери подходящо място и обяви почивка. Спряха до дълга, ниска стена от шисти, обагрени във всевъзможни оттенъци на сивото, които се открояваха на общия кафяв фон на пирена. Фиона помогна на Кит да седне и се отпусна на земята до него.

— Пет минути — каза тя. — В якето ти има енергийна закуска. Ще успееш ли да хапнеш?

Кит кимна. Беше прекалено уморен, за да говори. Извади блокчето от джоба си, но пръстите му не можаха да се справят с опаковката, затова Фиона я свали вместо него.

— Ще се оправиш — каза тя уверено. — Организмът ти още не е почнал да функционира пълноценно. Всичко е от шока.

Той започна да яде бавно, като дъвчеше продължително всяка хапка, преди да преглътне. Предложи блокчето на Фиона, но тя отказа. Когато свърши с яденето, тя се изправи. Време беше да продължат. По нейна преценка бяха изминали една миля, а това беше недостатъчно.

Продължиха бавно и мъчително. Фиона поемаше тежестта на тялото му, доколкото й стигаха силите. Мислеше колко удивителна бе наистина тази способност на човешкото тяло да се справя с кризисни ситуации. Адреналинът беше страхотно лекарство. Знаеше, че когато всичко свърши, ще рухне, но знаеше също, че дотогава може да надхвърли всякакви предполагаеми граници на издръжливост.

Измина още половин час и отново спряха да почиват. Фиона виждаше, че той започва да се уморява все по-бързо и съзнаваше, че по никакъв начин няма да успее да измине още четири мили. Реши да опита да повървят заедно поне още една миля, и после да потърси място, където да го скрие. Тръгнеше ли сама, щеше да извърви останалите три мили за половин час до четиридесет минути, ако се стегнеше. Не би трябвало да е трудно да намери помощ, след като излезеше толкова близо до Леърг. Ако бе имала късмет, Керълайн би трябвало да е мобилизирала Санди Галоуей и той трябваше да се е обадил в местната полиция. Оттам нататък те сигурно щяха да й помогнат.

Помогна на Кит да се изправи и поеха отново. Пейзажът започваше да се променя, пиреновите храсталаци отстъпваха място на голи скали. Пътеката започваше да се губи и трябваше да внимават повече къде стъпват. Посоката беше все още ясна, но се вървеше все по-трудно, под краката им се търкаляха ситни камъчета, така че всеки момент можеха да се подхлъзнат. След около двайсет минути Кит каза:

— Трябва да спра. Повече не мога…

— Добре.

Фиона се огледа за място, на което той би могъл да се облегне. Няколко ярда по-нататък имаше два плоски камъка, на които можеха да седнат. Избута Кит дотам и му помогна да седне. Той дишаше бързо и повърхностно, лицето му беше покрито с пот. Изглеждаше зле. Фиона се опита да диша по-дълбоко и да запази спокойствие. Каза си, че са вече почти на половината път. Време бе да потърси скривалище за Кит. Облегна се на скалата и започна да оглежда хълма пред себе си.

Изведнъж нещо прикова вниманието й. На около половин миля пред тях и нагоре по хълма, нещо подобно на тръба се показваше и скриваше над храсталака. Обзе я ужасното прозрение, че това бе дулото на пушка. Блейк нямаше навиците на човек, живеещ в провинцията — очевидно не съобразяваше, че макар да се е привел, дулото на пушката му се вижда ясно като мастиф сред дакели.

— Кит — каза тя. — Не искам да те тревожа, но мисля, че има някой по пътеката пред нас. На хълма е. Възможно ли е да е местен човек? Или турист?