Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Сърцето й се сви от ужас. Изправи се и започна да оглежда склона. Нямаше и следа от човека, когото търсеше.

— Да му се не види — простена тя, изкатери се по стръмнината и се озова на скалистия бряг. Дори оттук, от по-високото, не можеше да види никъде Блейк. Той просто беше изчезнал.

Това можеше да означава само едно. Изпаднал е в паника, когато е установил, че са изчезнали и е тръгнал към последното място, на което ги е видял. А там лежеше Кит, напълно беззащитен като новородено кутре.

Фиона хукна по обратния път като дива коза. Тичаше напряко по стръмния склон, без да я е грижа дали няма да се подхлъзне, за да стигне колкото бе възможно по-бързо до началото на скалния улей, където бе оставила Кит. Мокрите й обувки джвакаха, тя се пързаляше и с последни усилия, благодарение на добрите си рефлекси, се удържа да не се търколи надолу по склона.

Колкото по-надолу стигаше, толкова повече тъмната линия в скалата добиваше очертанията на процеп. Колкото по-близо стигаше, толкова по-ясно й ставаше, че не е преценила добре посоката. Щеше да се озове точно в средата на улея. Опита се да промени посоката на слизане, но тук хълмът беше вече толкова стръмен, че не постигна кой знае какво.

Забави ход и заслиза настрани, докато се добра до мястото, откъдето трябваше да скочи в пролома. Надникна към началото му, но завоят пречеше да види мястото, където бе оставила Кит. Сега, когато вече не се бе съсредоточила върху слизането, страхът запулсира във вените й като електрически ток.

Принуди се да задиша по-дълбоко и започна да слиза по хлъзгавото скално дъно. Когато беше на половината път до крайната си цел, спря рязко. Чу ясно гневен мъжки глас. Запристъпва бавно напред, за да види какво става.

Гледката, която се разкри пред очите й я накара да се вкамени от ужас. Малко по-надолу, на около петнайсет фута разстояние, Кит седеше, облегнат на скалната стена. Френсиз Блейк, застанал с гръб към нея, размахваше пушката. Не можеше да чуе думите му, но идеята беше ясна. Той отстъпи една крачка назад и понечи да вдигне пушката.

Без да мисли, Фиона се хвърли напред, стигна за секунди до ръба на пролома и скочи.

Точно в мига, когато дулото на пушката се вдигна нагоре, Фиона се строполи върху Френсиз Блейк с такава сила, че инерцията отнесе и двамата върху Кит.

Изстрелът разкъса планинската тишина.

Градът блещукаше като евтина имитация на галактика, светлинните му приличаха на циркони в сравнение с диамантения блясък на звездите, помътен от мръсния въздух. Фиона си каза, че и това й е много. Беше дошла на любимото си място, на Хампстед Хийт, въпреки вечерния студ, защото това бе мястото, на което можеше да се почувства истински сама в сърцето на големия град.

Извади писмото от джоба си, и го разтвори неумело, защото беше с ръкавици. Беше толкова мрачно, че можа да види само главата на бланката, но на нея й беше нужно само да се убеди в съществуванието му. Прокуратурата бе на мнение, че срещу нея не може да бъде повдигнато обвинение в предумишлено убийство. Нямаше да бъде преследвана от закона заради онази ужасна минута, когато пушката гръмна и отнесе по-голямата част от главата на Френсиз Блейк. Най-сетне бяха приели, че в постъпката й не бе имало умисъл — само няколко секунди по-рано или по-късно изходът би бил съвсем различен. Ако бе скочила малко по-рано, Фиона нямаше да успее да се пребори за пушката. Ако бе закъсняла, Блейк щеше да убие Кит. По някакво чудо тя бе скочила точно когато трябваше. Пушката отскочи назад, точно когато пръстът на Блейк бе на спусъка, и всичко свърши.

Фиона и Кит също бяха в рани — и може би това убеди полицията в искреността й, когато твърдеше, че е нямала намерение да убива Блейк, когато скочи върху него. Ако бяха напълно невредими, може би нямаше да им повярват.

Не можеше да вини полицаите за съмненията им. Сигурно бе изглеждала много странно, залитаща по склона, мокра до кости, покрита с кал и спечена кръв. Смразена от шок поради преживяното, тя прояви достатъчно хладнокръвие, за да свали дебелото яке от трупа на Блейк и да увие Кит с него. После го остави и измина последните мили до пътя, замаяна от страх и болка. При всяка стъпка простреляното й рамо я болеше така, че й се гадеше.

Само адреналинът я крепеше, докато се добра до пътя. Когато най-сетне излезе пред последната редица дървета и видя телефонната кабина, край която се бяха разделили с Керълайн, тя й се стори като мираж, защото всичко се размиваше пред очите й от изтощение. Стигна по някакъв начин дотам и се обади на полицията. Когато чу глас на полицейски служител, изпита такова облекчение, че едва не падна.