Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Много е извратено, но има някакъв смисъл — каза Стив.

— Обикновено е така — отвърна Фиона. — Е, какво е обяснението?

— Блейк е искал да си отмъсти за несправедливото обвинение. Но съзнавал, че ако започне да си отмъщава директно, ще го заловят. Колкото повече мислел, толкова повече се убеждавал, че има хора, по-виновни от полицията за това, което му се е случило.

— Писателите на криминални романи? — попита недоверчиво Фиона. — Продължавам да не разбирам.

— Стигнал до извода, че животът му нямало да бъде съсипан, ако полицията не била прибегнала до услугите на специалист по профилиране. А според него единствената причина, поради която хората приемали сериозно профайлърите, били романите, в които те биват представяни като непогрешими. И кой ги е превърнал в герои?

Фиона въздъхна.

— В романите на всички негови жертви профайлъри залавят серийния убиец. Нещо повече, тези романи бяха превърнати във филми с милионна аудитория. Да, явно те са били виновни.

— Горе-долу така излиза — кимна Стив.

— А когато видял убийството на Сюзън Бланчард, решил, че нарушаването на моралното табу не е чак толкова трудно — допълни Фиона почти на себе си и погледна към Стив. — Споменава ли нещо за нея?

— Непрекъснато. Пише колко го развълнувало убийството. Как разбрал, че убийството е върховната проява на власт на едно живо същество над друго.

— В крайна сметка всичко опира до власт — каза тя тихо. После стана. — Благодаря ти, Стив. Трябваше да разбера това.

— Така си и мислех.

— Искаш ли да дойдеш с мен у дома и да вечеряме заедно. Кит сигурно се надява да се върнеш с мен.

Стив също стана.

— С удоволствие, но не мога. — Наведе глава, после отново я вдигна и срещна въпросителния й поглед. — Обещах да изляза с Тери.

Усмивката на Фиона беше съвсем искрена.

— Крайно време беше — тя пристъпи към него и го прегърна. — Омръзна ми да обяснявам на всеки от вас поотделно до каква степен не сте успели да се разберете един друг.

— Е, не знам. Не съм убеден, че мога да й простя, но решихме поне да се изслушаме, след като нещата си дойдоха на място.

Фиона погледна пред себе си.

— Мислиш ли, че е така?

— Мисля, че винаги става така, след като светът ти се обърне надолу с главата — отвърна Стив. — Накрая нещата си идват отново на обичайните места.

„Скъпа Лесли,

Пиша това писмо, за да се сбогувам с теб.

Ако беше още жива, щеше да знаеш, че съм от психолозите, които нямат много вяра в този вид психотерапия, но тъй като приех посттравматичните консултации на своя колега, реших, че е въпрос на чест да изпълня професионалните му съвети, независимо от това колко глупаво се чувствам.

Удивително е, като си помислиш, колко малко разбираме какво точно предизвиква тази или онази наша реакция. Дори обучени професионалисти като мен трудно могат да разберат мотивацията на собствените си постъпки. Но това, което най-сетне разбрах, бе, че твоята смърт и това, което си преживяла преди да умреш, така и не престанаха да ме преследват, независимо от това, че си бях внушила обратното. Остана ми наследство от мъка и чувство за вина. Чувствах се виновна, че настоявах да отидеш в «Сейнт Андрюс», когато можеше да бъдеш при мен в Лондон. Чувствах се виновна, че останах жива. Аз бях по-голямата ти сестра и мой дълг бе да те защитавам, а не го сторих. Чувствах се виновна и задето не можах да накарам полицаите да открият убиеца ти. Чувствах се виновна, задето не можах да предотвратя всичко, което се случи с татко след твоята смърт.

Освен това не ме напускаше и болката, защото те няма. Във всеки по-значителен момент от живота си съзнавам твоето отсъствие; чудя се какво ли би постигнала и как би се развил животът ти. Наблюдавам Керълайн, която се превръща в зряла жена, променя се, прави своите грешки, постига своите успехи и не преставам да си представям как би постъпила ти на нейно място.

Понякога поглеждам Кит и ме обзема страстно желание да можеше някак да се запознаеш с него. Знам, че щяхте да се харесате. Не съм обичала никого повече от вас двамата на този свят. Убедена съм, че той щеше да ти се понрави. Мисля за времето, което можехме да прекарваме заедно, за загубеното щастие, и това разкъсва душата ми. Толкова много ми липсваш, Лесли. Толкова много от най-хубавите ми спомени са свързани с теб. Ти беше източник на оптимизъм и красота. Толкова се гордеех с теб, а така и не ти го казах. Ти умря, без да разбереш колко бе скъпа на всички ни и това е още един повод за горчиви съжаления. И тъй като вината и мъката ме преследват толкова отдавна, бях забравила каква Божия благословия бе ти, докато беше жива. Сега се опитвам да извадя хубавото от най-тъмните кътчета на спомените си, да го извадя на бял свят, с надеждата, че хубавите спомени с времето ще удавят скръбта и ще й попречат да влияе на начина, по който възприемам света.